и водач на камили е достоен да целува кралска дъщеря, ако е доблестен човек, докато страхливият владетел не е достоен да докосне дори края на дрехите й.
Сарацинският владетел излезе от шатрата на Ричард, след като му показа къде се намира шатрата на Беренхария.
Кралят седна да разработва правилата за утрешния двубой.
Когато приключи своята задача съвместно с пратениците на противника и представителите на султана, влезе де Уо.
— Доблестният рицар, който ще се сражава утре — съобщи той, — иска да знае дали тази вечер може да се срещне със своя покровител, краля.
— Видя ли го, де Уо? — усмихнат попита кралят. — Позна ли стария си приятел, шотландеца?
— Кълна се в Пресветата дева — отвърна де Уо, — в тази страна стават такива внезапни промени, че губя ума и дума. Не можах да позная шотландеца сър Кенет, преди кучето му, което прекара известно време с мен, да дойде и да ми се погали. Тогава познах благородното животно по стойката и по широките му гърди, а също и по лая, защото са го боядисали като венецианска куртизанка.
— А как е въоръжен рицарят? — попита угрижено кралят.
— Прекрасно, господарю мой — отвърна де Уо. — Това е същото прекрасно оръжие, което венецианците предлагаха на Ваше величество за петстотин бизанти.
— А са го продали на султана — промърмори Ричард. — Е, алчността на венецианските търгаши е известна всекиму, ако можеха, те щяха да продадат и Гроба Господен. А има ли духовник рицарят?
— Има — успокои го де Уо. — Слухът за двубоя се е разнесъл надалеч и тук е дошъл енгадийският пустинник, който ще изповяда рицаря преди двубоя.
— Прекрасно — каза Ричард. — Кажи му, че Ричард ще го приеме, когато той изпълни дълга си тук, при „Диаманта на пустинята“ и с това заличи вината си за престъплението, извършено на хълма Свети Джордж. Когато минаваш през лагера, кажи на кралицата, че ще я посетя. Нека и Блондел бъде там.
Де Уо излезе. След час Ричард се уви в наметалото и тръгна към шатрата на кралицата. Из пътя срещна неколцина араби — всеки път те се извръщаха и отправяха поглед в земята, но щом кралят отминеше, внимателно се взираха след него. Ричард се досети, че са го познали, но по нареждане на султана или по вродена учтивост се преструват, че не го забелязват, уважавайки желанието му да се движи незабелязано. Когато се приближи до шатрата на кралицата, видя, че наоколо стоят на пост нещастни евнуси, на каквито източните владетели поверяват пазенето на своите хареми. Блондел се разхождаше далечко от входа и си мърмореше нещо.
— Защо си тук, Блондел? — попита кралят. — Защо не влизаш?
— Защото за моето занимание трябва глава и пръсти — обясни Блондел — а тези черни маймуни се заканват да ме съсекат на парчета, ако дори наближа.
— Идвай с мен — успокои го кралят, — аз ще ти послужа като водач.
През тази вечер не се случи повече нищо по-интересно.
Двайсет и осма глава
Двубоят, привлякъл толкова различни народи около усамотения извор „Диамант на пустинята“, бе определен за първия час след изгрев-слънце, за да се избегне дневната горещина. Бе избрано място с по- твърда почва и бе грижливо оградено. Кралската ложа на Саладин бе изградена от западната страна, там, където трябваше да се срещнат противниците. Срещу нея се намираше нещо като балкон със затворени прозорци, така нагласен, че дамите, които щяха да се намират в него, да виждат боя, без никой да съзира лицата им. В ложата на султана бяха разположени тронове за владетелите.
Когато всички присъстващи заеха местата си, отново прозвуча музика. Този път всички сарацини бързо се хвърлиха на земята и се захлупиха по очи. Идваха дамите и учтивостта на султана бе осигурила възможност те спокойно да влязат в своя закрит балкон, без ничие нечестиво око съзре лицата им. Прекратяването на музиката щеше да бъде сигналът, че дамите са вече добре скрити от любопитните очи.
През това време застъпниците на сражаващите се, както това се изискваше от правилата, отидоха да проверят добре ли са въоръжени противниците и готови ли са те за битката. Великият магистър на тамплиерите, твърде заинтересован от изхода на двубоя, още рано сутринта бе се забързал към шатрата на Конрад Монфератски, но за негово учудване не го пуснаха да влезе.
— Моят господар нареди да не пускам никого — обясни неговият оръженосец, — защото ще се изповядва.
Магистърът го блъсна и почти насила влезе в шатрата.
— Пред кого ще се изповядваш, маркизе? Пред този смахнат пустинник ли? Не съм ли бил винаги на твоите услуги?
— Нахални и лоши човече — отвърна енгадийският пустинник. — Знай, че аз съм като решетка на прозорец, която пропуска Божествената светлина, а ти си като железен капак, който само прегражда тази светлина за хората.
— Не ми дрънкай празни приказки, ами се махай! — каза магистърът. — Тази сутрин маркизът ще се изповяда само пред мен. Няма да мръдна оттук.
— Така ли искаш? — обърна се пустинникът към Конрад.
— Уви! — нерешително промърмори Конрад. — Какво да ти кажа? Излез за малко, после ще поговорим.
— Сбогом, нещастнико — възкликна пустинникът, — отивам си, но не за малко, защото ще се срещнем вече в отвъдния свят. — с тези думи той напусна шатрата.
— Хайде, изповядай се, щом непременно искаш да изпълниш този обред, измислен за наивниците — обърна се магистърът към Конрад.
— Ти сам знаеш какво представляващ — възрази Конрад — и да изповядваш и опрощаваш греховете на другите би било светотатство.
— Стига, благородни маркизе — почна да го успокоява тамплиерът. — Стегни се, бъди мъжествен и не говори така. След час ти ще победиш в двубоя или ще изповядваш греховете си на своя шлем, както прилича на храбър рицар.
— Уви, магистре! — промълви Конрад. — Всички поличби говорят, че работата взема лош обрат. Кучето, което ме позна, възкръсването на шотландския рицар, който се появи сякаш от гроба — всичко това са злокобни знаци.
Магистърът започна да се шегува с тревогата на своя приятел и съзаклятник, но шегите му не оказваха обичайното влияние върху маркиза, който напразно се мъчеше да се разсее. Полека-лека унинието му се предаде и на тамплиера.
„Този страхливец ще загуби — помисли си магистърът. — Виновно ще е неговото малодушие, което му се привижда като пробудила се съвест. Ех, защо ли не предложих аз да участвувам в двубоя! Когато преследвам целта си, съм твърд като скала. Но дано шотландецът го убие, а не само да го рани; и все пак в никакъв случай не бива да допусна друг духовник при него. Греховете ни са твърде опасни и общи за двама ни, затова, ако оставя да изповядва своите, ще стовари беля и върху моята глава.“
Най-сетне настъпи уреченият час. Отекнаха тръби и рицарите, въоръжени до зъби, влязоха в ограденото
