разкриете тази загадка? — попита кралица Беренхария.
— Получих писма от Англия — подхвана кралят, — от които сред всичките неприятни новини узнах, че шотландският крал е пленил трима наши барони и е обяснил постъпката си с това, че неговият наследник е в нашия лагер и английският крал се е отнесъл лошо с него. Шотландският крал решил да държи бароните като заложници, за да осигури безопасността на своя син. Това беше първият намек и тогава започнах да се досещам кой е рицарят на Спящия леопард. Догадките ми напълно се потвърдиха, когато де Уо се върна от Аскалон и доведе единствения слуга на ърл Хедингтън. Този тъпоумен глупак се запътил накрай света, за да разкаже на де Уо това, което трябваше да довери на мен.
— Човек може да извини стария Строкен — рече лорд Джилсланд, — всеки знае, че моето сърце е по- меко от сърцето на който и да е от рода Плантагенет.
— Ти да имаш меко сърце? Твоето е от ръждиво желязо и от къмбърландски кремък! — извика кралят. — Само ние, Плантагенетите, можем да се похвалим с меки и чувствителни сърца. Нали така, Едит?
Ричард погледна своята братовчедка. Бузите й веднага пламнаха.
— Дай ми ръката си, скъпа братовчедке, и ти своята, шотландски принце! — произнесе Ричард.
— Чакайте, господарю — каза Едит.
Тя пристъпи назад и за да скрие смущението си, се пошегува с доверчивостта на Ричард.
— Не си ли спомняте — продължи тя, — че моята ръка трябваше да послужи за друга цел — да превърне Саладин в християнин? А след него — и цялата му войска и поданици?
— Не се смей, небесата винаги казват истината — пристъпи напред незабелязаният досега от никого пустинник. — За съжаление очите на човека не са достатъчно силни, за да прочетат вярно небесните писмена. Когато Саладин и Кенет спяха в моята пещера, звездите ми разкриха, че под моя покрив се намира владетел, наследствен враг на Ричард, и че с неговата съдба близко е свързана съдбата на Едит Плантагенет. Не се съмнявах, че този владетел е Саладин, когото прекрасно познавах, защото той често ме бе навестявал, за да поговорим за пътищата на небесните светила. От друга страна звездите ясно показваха, че този владетел, бъдещ съпруг на Едит Плантагенет, е християнин. Аз, слабият и жалък човек, си направих заключението, че предстои Саладин да приеме християнската вяра, нали той е човек с прекрасни душевни качества. Съзнавам грешката си; неправилно прочетох съдбата на владетелите и сега си отивам оттук, разобличен като невежа, унизен, разкаян, но не лишен от надежда.
С тези думи той си излезе. После се чу, че кризите му на безумие почти изчезнали и той гледал вече с по-голяма надежда напред. Самооценката силно влияе върху държанието на човека: когато пустинникът се убеди, че предсказанието, което упорито бе поддържал, се е оказало погрешно изтълкувано, съзнанието за собственото му безсилие сякаш бе прояснило болния му мозък.
Излишно е да предаваме разговорите, продължили в шатрата на кралицата. Излишно е и да се питаме дали ърлът Хедингтън е бил толкова ням в присъствието на Едит Плантагенет, както преди, когато носеше кожата на нубийски роб. Можем да предполагаме, че този път успял достатъчно убедително да засвидетелства любовта, която преди все нямаше случай да признае.
Наближаваше пладне. Саладин очакваше християнските вождове в своята шатра, която само по размерите си се отличаваше от обичайното жилище на кюрд или арабин. Под обширния и тъмен свод на тази шатра беше приготвено разкошно угощение, ястията бяха поставени върху скъпи килими, а за гостите бяха наредени възглавници. Няма да описваме златния и сребърния брокат, великолепните тъкани, извезани с арабски орнаменти, кашмирските шалове и индийските муселини, разгърнати навред в цялото си великолепие; няма да говорим и за всевъзможните дивни ястия и кани с шербети, охлаждани в сняг от пещерите на Ливанските планини.
Докато очакваше идването на високопоставените си гости, султанът разглеждаше своя хороскоп и добавения към него свитък с разяснения, изпратени му от енгадийския свещеник, когато духовникът си бе тръгнал от лагера.
— Странна и тайнствена наука — бъбреше на себе си султанът.
— Човек би казал, че тъкмо аз съм този опасен враг на Ричард, враждата с когото ще бъде премахната от брак! А сега се оказва, че брачният съюз между доблестния ърл и красивата Едит ще свърже с дружба крал Ричард и шотландския крал, по-опасен враг от мен, защото бясната котка в спалнята е по-страшна от лъва далеч в пустинята. Звездите сочат, че съпругът на тази дама ще бъде християнин. Християнин ли? Ето значи защо този безумен звездоброец се е надявал, че ще се откажа от вярата си! Каква заблуда! — Внезапно султанът трепна и се огледа: — Ей, защо си дошъл тук?
Възгласът му се отнасяше до джуджето Нектабан, което се втурна в шатрата, обзето от страшно вълнение. То се вайкаше и се мъчеше да каже нещо, но езикът му сякаш се бе схванал от някакъв преживян ужас.
— Може наистина някой да те е оскърбил — замислено рече Саладин. — Какъвто и да си, имаш право султанът да те изслуша. Но сега нямам време за теб. Влез тук! — и с тези думи Саладин го въведе във вътрешното помещение на шатрата.
Наблизо вече звучаха фанфари и тръби, известяващи за идването на християнските вождове. Саладин ги посрещна с царствена почит, като особено внимание обърна на младия ърл Хедингтън, честити му предстоящото щастливо събитие, макар то да противоречеше на собствените му стремежи.
— Не мисли, благородни младежо — каза султанът, — че шотландският престолонаследник е по-приятен на Саладин, отколкото бе приятен Кенет на самотния Илдъръм, когато се срещнаха в пустинята, или клетият нубиец — на Хекима Адонбек. Твоят смел и благороден характер е безценен, независимо от всякакво богатство и произход, както разхладителното питие, което ти предлагам сега, е еднакво приятно независимо дали го пият от пръстена или от златна чаша.
Ърлът Хедингтън отговори достойно и благодари на великодушния султан заради оказаните му многобройни добрини. Когато отпи от предложения му шербет, не се стърпя и се пошегува:
— Храбрият емир Илдъръм си нямаше представа какво е лед, а щедрият султан охлажда питиетата си със сняг.
— Не може арабинът или кюрдът да бъде толкова мъдър, колкото е Хеким — обясни султанът. — Който взема чужд облик, трябва да настрои сърцето и мислите в главата си според дрехите, които е облякъл. Беше ми интересно да видя как ще спори прямият и храбър рицар с такъв вожд, какъвто тогава изглеждах, който оспорва общоизвестни явления.
Горещото време и махмурлукът след снощното препиване правеха шербета особено приятен за австрийския ерцхерцог и за седналия до него магистър на тамплиерите. Те обръщаха чаша след чаша от ароматното питие. През това време Саладин направи знак на джуджето и то излезе от своето прикритие. С трепереща ръка посочи тамплиера и произнесе:
— Приеми това!9
Тамплиерът трепна като кон, забелязал лъв, но бързо се овладя и отново вдигна чашата към устните си, но не му беше съдено да отпие. Сабята на Саладин проблесна в шатрата като светкавица от облак. Някои изкрещяха: „Измяна!“. Ричард и всички останали стиснаха дръжките на мечовете.
— Не бойте се, благородни гости — каза Саладин толкова спокойно, сякаш нищо не беше се случило. — Не ми се сърди и ти, кралю английски, че се наложи да постъпя така. Убих този човек не заради многобройните му измени и предателства. Не заради това, че бе пратил чарегита да убие крал Ричард — нещо, което може да докаже собственият му паж; не и защото бе преследвал в пустинята шотландския принц и мен и ни постави в такова положение, че ни спаси само бързината на нашите коне; не и затова че бе убедил сирийците да ни нападнат днес и ни спаси само фактът, че доведох със себе си многобройна арабска войска; не заради всички тези престъпления е мъртъв той сега, макар че подобна участ му се пада за всяко едно от тях. Убих го, защото само преди половин час, преди да оскверни с присъствието си тази шатра — той е пробол с кама своя приятел и съзаклятник Конрад Монфератски, понеже се е страхувал, да не издаде безчестните му планове.
— Как? Конрад е убит? И то от магистъра, неговия застъпник и най-близък приятел? — възкликна Ричард. — Благородни султане, аз не се съмнявам в думите ти, но подобно престъпление трябва да бъде доказано…
— Ето ти свидетел — прекъсна го Саладин, като посочи уплашения шут.
И султанът предаде историята, която джуджето му беше разказало. Водено от глупаво любопитство, а може би, както отчасти само си призна, от надеждата да задигне нещо, то се промъкнало в шатрата на
