място. Те вдигнаха забралата и три пъти обиколиха около оградата, за да покажат лицата си на зрителите. И двамата бяха сурови мъже с открити, благородни лица. Но лицето на шотландеца излъчваше мъжествена увереност, огряваше го надежда, почти радост, докато в облика на Конрад се долавяше зловеща потиснатост, макар че гордият маркиз с все сили се мъчеше да си възвърне присъщото мъжество.
В подножието на балкона, заеман от кралицата, беше поставен подвижен олтар, пред него бе застанал енгадийският пустинник в облеклото на кармелитския религиозен орден. Присъстваха и други духовни лица. Участниците в двубоя се приближиха по един, всеки от тях се закле пред Евангелието в справедливостта на своята кауза и се помоли Богу. Щом тази церемония приключи, шотландският рицар се обърна към невидимите красавици на балкона и дълбоко се поклони.
Свещениците произнесоха тържествени молитви, като молеха Бога чрез този двубой да разкрие кой е виновен и кой — невинен в известния на всички спор. След това те напуснаха ограденото място. Миг по- късно зазвучаха тръби и гласът на херолда произнесе:
— Тук е застанал славният рицар сър Кенет от Шотландия, който ще участва от името на крал Ричард Английски; той обвинява Конрад, маркиз Монфератски, във вероломна измяна и в оскърбление спрямо споменатия крал.
Когато думите „Кенет от Шотландия“ разкриха на всички името и званието на рицаря, дружината на крал Ричард нададе гръмки приветствени викове, заглушили думите на Конрад, че потвърждава своята невинност и е готов да я брани в бой.
Двамата рицари както бяха застанали един пред друг, приличаха по-скоро на стоманени статуи, отколкото на живи хора. Възцари се пълна тишина. Така продължи няколко минути; после по знак на султана гръмна музика и разтърси въздуха. Всеки от рицарите пришпори коня си и пусна поводите. Конете препуснаха и рицарите се срещнаха по средата на ограденото пространство. Отекна гръм, роден от звъна на желязото. Мъчно можеше да се каже кой щеше да победи — Конрад беше опитен боец: той удари противника си право в средата на щита с такава сила, че цялата предна част на копието се пръсна на парчета, а конят на сър Кенет отстъпи назад и приклекна на задните си крака. Шотландецът обаче опъна поводите и помогна на животното да се изправи. Сега вече нямаше спасение за маркиза. Копието на сър Кенет прониза щита, корсета от миланска стомана, ризницата от дребни стоманени халки, потъна в гърдите на противника и го свали от седлото, острието на оръжието остана в раната. Застъпниците, херолдите и самият Саладин, слязъл от трона си, се струпаха около поваления рицар. Сър Кенет, извадил меча си, още преди врага му да се окаже в толкова безпомощно положение, спря до него и поиска да признае вината си. Веднага свалиха шлема на ранения и той, вече с помътнели очи, отговори:
— Какво повече искаш? Сам Бог реши нашия спор, виновен съм, но в нашия лагер има по-ужасни изменници и от мен. Прати ми духовник за спасяването на моята душа!
— Помогни му със своя талисман, могъщи братко мой — обърна се Ричард към Саладин.
— Най-добре ще е да замъкнем оттук този изменник право на бесилката — отвърна султанът, — той не е достоен за лечебните свойства на талисмана. Но ще се подчиня на желанието на моя брат. Роби, отнесете ранения в моята шатра.
— Не бива — произнесе тамплиерът, който мрачно наблюдаваше тази сцена. — Ерцхерцогът и аз няма да позволим този християнин да бъде отнесен в шатра на неверници, за да изпитват те своите магии върху него.
— Направо казано, ти отказваш да му бъде спасен животът, така ли? — попита Ричард.
— О, не, не — отвърна великият магистър, като се опомни. — Ако султанът използва средства, разрешени от християнските закони, той може да лекува болния в моята шатра.
— Съгласи се на това, братко мой — каза Ричард, — макар да ти е неприятно. А сега да минем към по- радостни неща. Свирете, тръби, викайте за поздрав, англичани, славете защитника на Англия!
Гръмнаха барабани, тъпани, тръби и всякакви музикални инструменти. Сред безредните викове на арабите поздравът на английската дружина прозвуча като музика от орган сред воя на буря. Най-сетне се възцари мълчание отново.
— Доблестни рицарю на Спящия леопард — подхвана Ричард, — ти доказа, че негърът може да смени своята кожа, макар че Свещеното писание смята това за невъзможно. Ще ти кажа и още нещо, когато те отведа при дамите, които най-добре съдят за бойните подвизи и най-достойно ги възнаграждават.
Рицарят на Спящия леопард се поклони в знак на съгласие.
— Ти, мъжествени Саладине, също трябва да ги посетиш — обърна се кралят към султана. — Уверявам те, кралицата не ще остане напълно доволна от посрещането, ако няма възможността да поблагодари лично на нашия домакин за великолепното му гостоприемство.
Саладин изящно се поклони, но отказа.
— Трябва да видя ранения — каза той. — И освен това, велики Ричарде, трябва да знаеш, че в присъствието на красавици кръвта на източните хора не тече толкова спокойно, както кръвта на твоите земляци. Мъдреците казват: „Който е изгубил съкровище, ще постъпи неразумно, ако се обърне и почне да гледа след него.“ А по обед — завърши думите си султанът — се надявам всички вие да дойдете на пиршеството, което сме уредили под черната шатра на кюрдистанския вожд.
— Слушайте, зурните и тъпаните известяват, че кралицата се оттегля от своя балкон! — възкликна кралят. — Всички отново са се проснали по очи, сякаш погледът на арабина може да оскверни свежата руменина на женските бузи! Хайде тогава да отидем в шатрата на кралицата. Там ще отведем и нашия победител. Колко жалко за султана, че няма да дойде с нас!
След малко Кенет влезе в шатрата на кралицата, воден от двете страни от своите застъпници — Ричард и Уйлям Солсбъри и изящно преклони коляно пред кралицата. Трябва обаче да споменем, че дълбоко в душата си той отправи своя поздрав не толкова към нея, колкото към седналата вдясно от кралицата Едит.
— Снемете въоръжението му, госпожи мои — обърна се Ричард към дамите, като с особено удоволствие начена тези рицарски обичаи. — Нека красотата да възнагради доблестта! Свали шпорите му, Беренхария. Макар да си кралица, трябва да му окажеш тази чест. Разкопчай шлема му, Едит. Трябва да сториш това със своите ръце, дори да си най-гордата от рода Плантагенет, а той — най-бедният рицар на земята.
Двете дами изпълниха заповедта на краля. Едит ту пребледняваше, ту поруменяваше и с помощта на Солсбъри, Дългия меч, бавно и с треперещи пръсти заоткопчава шлема, прикрепен към яката.
— Как мислите, кой се крие в тази желязна черупка? — попита кралят, когато шлемът беше свален и пред присъстващите се откри благородното лице на сър Кенет, обляно в руменина от току-що преживените вълнения и от радостна възбуда. — Какво мислите за него, мои красавици и мои рицари? Прилича ли той на нубийски роб или на никому неизвестния бродещ рицар, търсач на приключения? О, не, кълна се в меча си, не! Настъпи краят на многобройните му преображения. Когато той коленичи пред вас, беше прочут само с подвизите си, а когато ще се изправи, ще бъде и знатен, и богат. Неизвестният сър Кенет се превърна пред вас в славния сър Дейвид, ърл Хедингтън, наследник на шотландския крал!
Вик на смайване огласи шатрата, Едит изпусна току-що сваления шлем.
— Да, точно така — продължи кралят. — Знаете, че шотландският крал обеща да изпрати този храбрец начело на отряд благородни рицари, но не сдържа обещанието си. Този доблестен младеж, който трябваше да оглави дружината шотландски рицари, сметна за срамно да не участва в свещената война и се присъедини към нас в Сицилия с малка свита предани и верни слуги. Те не издадоха кой е техният господар и загинаха всички от болести и в сражения. Принцът толкова добре пазеше своята тайна, че, като го смятах за никому неизвестен търсач на приключения, едва не му отсякох главата, — на него, надеждата на Европа. Защо не ми откри своята титла, благородни Хедингтън, когато моят меч те заплашваше със смърт?
— Бях твърде горд — отвърна Хедингтън — и не исках да си призная, че съм шотландският принц, само за да си спася живота. Нали аз самият си навлякох тази опасност, като не изпълних дълга си на войник. Освен това дадох обет да пазя тайната до края на кръстоносния поход. Издадох я само когато очаквах смъртта и се изповядвах на почитаемия пустинник.
— Ето защо този свят човек толкова настояваше да отменя смъртната присъда! — възкликна Ричард. — Той беше прав: ако бях погубил този доблестен рицар, щях да бъда съгласен да отсека ръката си, само и само това да не беше се случило. Но не само ръката! Бих бил готов да пожертвувам живота си, само за да върна неговия.
— А не би ли ни казал Ваше величество какъв странен и щастлив случай ви даде възможност да
