живи се изкушаваха да завиждат на умрелите, че са се отървали от злините, които ги очакват.
Но въпреки всички тези беди, когато ставаше турнир — най-блестящото зрелище за онази епоха, — и бедни и богати, и знатни и прости се интересуваха от него, тъй както гладуващите жители на Мадрид, които нямат и петак, за да купят хляб за семейството си, се интересуват от изхода на борбата с бикове. Турнирът (кръстосването на оръжия — както се наричаше тогава), обявен да се състои в Ашби в графството Лестър, привличаше всеобщ интерес, тъй като в него в присъствието на принц Джон щяха да участвуват най- славните бойци и затова на определената — утрин огромни пълчища от хора от всякакъв ранг бързо се стичаха към мястото на борбата.
Мястото на турнира бе необикновено романтично. Край една гора, на разстояние около миля от град Ашби, се простираше широка поляна, обрасла с прекрасна гъста трева. От едната й страна бе гората, а от другата — отделни дъбови дървета, някои от които достигаха огромни размери. Теренът, като че ли нарочно пригоден за военното зрелище, се спускаше от всички страни към едно равно място в средата, заградено за турнира със здрав стобор, дълъг около половин миля и широк около 1/8 миля. Така се образуваше един продълговат правоъгълник със закръглени ъгли за улеснение на зрителите. На северния и южния край на игрището имаше вход за участниците в борбата — здрави дървени порти, достатъчно широки, за да минат редом двама конници. При всяка порта стояха по двама херолди, шестима тръбачи, шестима ординарци и група войници, които поддържаха реда и установяваха самоличността на рицарите, изявили желание да участвуват във военните игри.
Зад южния вход, на едно издигнато място на терена, бяха опънати пет великолепни шатри, украсени с кафявочервени и черни знамена — цветове, избрани от петте рицари — организатори на турнира. От същия цвят бяха и въжетата на шатрите. Пред всяка шатра бе окачен щитът на рицаря, комуто принадлежеше тя, а до него стоеше оръженосецът му, предрешен като горянин или в друго някое фантастично облекло според вкуса на господаря си и ролята, която си бе избрал в игрите63. Централната шатра, като най-почетното място, бе отредена за Брайън де Боа Жилбер, чиято слава във всички рицарски игри и връзките му с рицарите, организатори на турнира, бе причината той с готовност да бъде приет като един от организаторите и дори да бъде избран за техен вожд и главатар, макар че бе така отскоро между тях. От едната страна на неговата шатра бяха шатрите на Реджиналд Фрон де Бьоф и Филип де Малвоазен, а от другата на Хю де Гранменил, благороден барон от околността, чийто баща бил управител на двореца по времето на Завоевателя и на сина му Уйлиъм Руфъс. Ралф де Випон, рицар от ордена Сент-Джон в Йерусалим, който имаше древни владения в Хедър близо до Ашби-де-ла-Зуш, заемаше петата шатра. Леко наклонен, широк десетина метра път водеше от входа на игрището към издигнатото място, дето бяха разположени шатрите. Пътят, както и площадката, пред шатрите, беше заграден-със здрава ограда и пазен от войници.
На северния край на арената минаваше друг път, широк тридесетина стъпки, който водеше към обширно оградено място за рицарите, желаещи да се бият срещу организаторите. Отвъд него бяха опънати за тях шатри с всякакви закуски, а-оръжейници, ковачи и други слуги бяха готови, когато е необходимо, да им предложат услугите си.
Вън от игрището бяха построени временни — галерии, покрити с драперии и килими. По килимите бяха наслагани възглавници за дамите и благородниците, които се очакваха за турнира. Едно тясно пространство между галерията и игрището, подобно на партер в театър, бе отредено за свободните селяни и други по- високопоставени зрители. Пъстрата тълпа се настаняваше по големи седалки от чим, направени за случая, които заедно с естествения наклон на терена им даваха възможност да виждат добре и галерията, и арената. Освен тази публика имаше и стотици други зрители, накацали по клоните на дърветата около поляната. Дори островърхата кула на една близка селска черква бе отрупана със зрители.
За да завършим описанието на общия вид на арената, трябва да отбележим само още, че една галерия в самия център на източната страна на игрището, точно срещу мястото, където щеше да стане главното сблъскване между бойците, бе издигната по-високо от другите, по-богато украсена, с трон и балдахин, на който бе изобразен кралският герб. Оръженосци, пажове и гвардейци в скъпи ливреи стояха на пост край това почетно място, отредено за принц Джон и свитата му. Срещу кралската галерия, на западната страна на арената, имаше друга, също толкова висока и украсена по-пъстро, макар и не тъй пищно както галерията на самия принц. Сред байрачета и знамена с изображения на наранени, пламтящи и окървавени сърца, лъкове и стрели и всички други общоприети символи на победите на Купидон един надпис осведомяваше зрителите, че това почетно място е отредено за La royen dela Beaute et des Amours64. Но никой не можеше още да каже коя ще бъде кралицата на красотата и любовта при тези състезания.
Междувременно най-различни зрители се тълпяха да заемат местата си и нерядко избухваха между тях кавги за правото да седнат тук или там. Някои, спорове войниците уреждаха без много церемонии, като вместо с доводи си служеха с дръжките на бойните си алебарди и мечовете си, за да смирят по- непокорните. А спорове за правата на по-високопоставени лица се разрешаваха от херолдите или от двамата церемониалмайстори Уилиъм де Уивил и Стивън де Мартивал, които в пълно въоръжение сновяха нагоре-надолу по игрището, за да пазят реда сред публиката.
Постепенно галериите се изпълниха с рицари и празнично облечени благородници, чиито дълги мантии с тъмни и наситени цветове контрастираха с пъстрите и великолепни дрехи на дамите, не по-малко на брой от мъжете, дошли да наблюдават един спорт, който може би ние считаме за твърде кървав и опасен, за да им достави удоволствие. Местата под галериите скоро се заеха от заможни земевладелци и граждани и от някои по-дребни благородници, които от скромност, от бедност или може би от съмнение в правото си да носят титла не смееха да седнат по-горе. Именно измежду тези зрители най-често избухваха кавги за право на предимство.
— Куче невярно — викаше един старец, чиято износена дреха свидетелстваше за бедността му, както мечът, камата и златният гердан говореха за аристократичните му претенции, — изчадие на вълчица! Как смееш да блъскаш един християнин и нормански благородник от рода на Мондидие?
Тези груби думи бяха отправени към нашия познайник Исак, който, скъпо и дори великолепно облечен с пелерина, украсена с дантели и подплатена с кожи, се мъчеше да намери място на първия ред под галерията за дъщеря си, хубавата Ребека. Тя беше срещнала баща си в Ашби и сега се притискаше о ръката му, доста изплашена от общото недоволство на хората наоколо, породено от неговото нахалство. Но Исак, твърде плах при други случаи, както ни е известно, добре знаеше, че тук няма от що да се бои. Никой алчен или зъл благородник не смееше да му направи нищо лошо на публично място, там, където са събрани равните нему. На такива сборища евреите бяха под закрилата на общите закони. А ако законът се окажеше безсилен да ги защити, то обикновено между присъстващите все се намираха някои барони, готови за собствените си користни интереси да ги вземат под закрилата си. В настоящия случай Исак се чувствуваше по-самоуверен от обикновено, защото знаеше, че принц Джон води преговори с йоркските евреи за голям заем срещу скъпоценности и земи. Участието на Исак в тази сделка беше значително и той знаеше, че голямото желание на принца да се сключи тя, ще му осигури неговата помощ в затруднението, в което се намираше.
Окуражен от тези съображения, евреинът настояваше на своето и блъскаше норманеца християнин, без да дава пет пари за неговия произход, ранг и вяра. Но протестите на стареца предизвикаха възмущението- на околните. Един от тях, едър як селянин, облечен в зелен ловджийски костюм с дванадесет стрели на кръста, с широк сребърен колан през рамото и сребърни еполети и лък, дълъг шест стъпки, в ръка, се обърна рязко. Лицето му, тъмно като узрял лешник от постоянното излагане на слънцето, потъмня още повече от гняв и той посъветва евреина да не забравя, че богатството му, изсмукано с кръвта на нещастните му жертви, го е надуло като паяк, който може да остане незабелязан, ако стои свит в някой ъгъл, но веднага ще бъде смачкан, щом се покаже на светло. Тези думи, изречени на нормано-английски с твърд глас и строго изражение, накараха евреина да се дръпне назад. И той може би щеше съвсем да се оттегли от това опасно място, ако вниманието на всички не беше привлечено от внезапното появяване на принц Джон, който в момента влизаше в игрището, придружен от голяма пъстра свита, състояща се отчасти от светски лица, отчасти от духовници, чието облекло бе също тъй просто и държането им весело като на миряните. Сред тях бе и абатът на Жорво, нагизден дотолкова, доколкото можеше да си позволи един черковен сановник. Дрехите му бяха богато украсени с кожи и злато, а носовете на ботушите му, надминавайки най- смешната тогавашна мода, бяха извити нагоре дотолкова, че стигаха не до колената му, а до самия му пояс
