и му пречеха да сложи крак в стремената. Това обаче не представляваше голямо неудобство за абата, който дори може би се радваше на тази възможност да покаже изкуството си на ездач пред толкова много зрители, особено от нежния пол, като язди без тази необходима за боязливия конник подкрепа. Останалата свита на принц Джон се състоеше от любимите му командири на наемни войски, неколцина грабители- барони и развратни придворни и неколцина рицари-тамплиери и рицари от ордена „Сент-Джон“.
Тук можем да отбележим, че рицарите от тези два ордена се смятаха врагове на крал Ричард, защото бяха взели страната на Филип Французки в многобройните спорове, възникнали в Палестина между този монарх и безстрашния като лъв английски крал. Добре известно е, че вследствие на тези разногласия неколкократните победи на Ричард останаха безрезултатни, романтичните му опити да обсади Йерусалим не успяха и плодовете на цялата му слава бяха сведени до едно несигурно примирие със султан Саладин. Следвайки политиката на своите братя в светите земи, тамплиери-те и хоспиталиерите в Англия и Нормандия, които нямаха причина да желаят завръщането на Ричард в Англия, нито пък възкачването на престола на законния му наследник Артър, се присъединиха към кликата на принц Джон. Принц Джон пък от своя страна мразеше и презираше малкото останали влиятелни саксонски семейства в страната и не пропускаше случай да ги дразни и обижда, тъй като съзнаваше, че той самият и претенциите му за власт не бяха популярни сред тях и сред болшинството от народа, защото те се страхуваха, че монарх с разпуснатия и тираничен нрав на Джон още по-грубо ще посегне на техните права и свободи.
Придружен от блестящата си, елегантна свита, облечен великолепно в пурпур и злато, със сокол на ръката и с шапка от скъпа кожа, украсена с кръг от скъпоценни камъни, под която дългата му накъдрена коса се спускаше до рамената, яхнал буен сив кон, принц Джон влезе в арената, като се обръщаше ту наляво, ту надясно, смееше се високо с придружаващите го и дръзко разглеждаше с царствена критичност хубавиците, които красяха високите галерии.
Дори и тези, които долавяха в лицето на принца неговата дързост на развратник, примесена с крайно високомерие и незачитане чувствата на другите, все пак не можеха да отрекат, че в това лице има нещо привлекателно. То се дължеше на откритите му, добре оформени от природата черти, върху които общоприетите правила на вежливостта бяха оставили своя отпечатък. Наред с това в лицето му се четеше и някаква прямота и честност, които сякаш му пречеха да прикрива естествените си чувства. Подобно изражение често погрешно се смята за смела прямота, докато всъщност то произхожда от безразсъдното безразличие на склонния към разврат човек, изпълнен с чувство за превъзходство поради своето положение, богатство или друго някакво предимство, съвсем несвързано с личните му качества. За тези, които не бяха склонни да се замислят така дълбоко, а те бяха деветдесет и девет на сто от присъстващите, великолепното rheno (тоест кожена шапка) на принц Джон, богатата му мантия, подплатена с най-скъпи самурени кожи, марокенените му ботуши със златни шпори и грацията, с която яздеше буйния си кон, бяха достатъчни, за да му спечелят бурните им овации.
Докато яздеше весело около арената, вниманието на принц Джон бе привлечено от нестихналото още вълнение около дръзкото настояване на Исак да заеме по-високо място сред зрителите. Бързият поглед на принца веднага разпозна евреина и се спря с още по-голям интерес върху красивата дъщеря на Сиона, която, уплашена от виковете, се притискаше до краката на стария си баща.
И наистина Ребека можеше да съперничи по хубост на най-гордите красавици на Англия дори когато я преценяваше опитното око на такъв познавач като принц Джон. Тялото й бе изящно оформено и красотата му още повече изпъкваше в ориенталската дреха, която тя носеше според модата на сънародничките си. Жълтият й копринен тюрбан подхождаше на мургавото й лице. Светещите й очи, великолепно извитите й вежди, добре оформеният й орлов нос, белите й като бисер зъби, буйните й черни коси, сресани на дълги увити букли, които падаха върху една прелестна шия и гръд (доколкото те можеха да се видят под елечето от най-скъпа коприна с пъстри цветя на лилав фон) — всичко това се съчетаваше в една прелест, която не отстъпваше пред красотата на най-очарователните девици наоколо й. Трите най-горни украсени с перли златни копчета, които придържаха корсажа й от кръста до шията бяха разкопчани поради горещината и даваха възможност да се видят по-добре прелестите, за които споменахме по-горе, както и една диамантена огърлица от баснословно скъпи камъни. Щраусово перо, прикрепено на тюрбана с елмазена брошка, беше друг отличителен белег на красивата еврейка, на който гордите дами, седнали горе, гледаха уж с презрение и насмешка, а в същност с тайна завист.
— В името на голата глава на Аврама! — каза принц Джон. — Тази еврейка трябва да е образ и подобие на онази съвършена красота, която с очарованието си подлудила най-мъдрия от всички крале. Какво ще кажеш, абате Еймър? Кълна се в храма на онзи мъдър крал, който нашият още по-мъдър брат Ричард не успя да освободи, че тя е самата невеста от соломоновите песни.
— Саронски нарцис и долински крин — отвърна игуменът с превзет носов глас. — Но ваша светлост не бива да забравя, че е еврейка.
— Да — прибави принц Джон, без да го слуша, — а ето и моя Мамон65 на нечестивите, маркиза на жълтиците и барона на сребърниците, комуто оспорват мястото някакви си мизерни кучета, дето нямат счупена пара в джоба на изтърканите си дрехи, колкото да не влезе дяволът в тях. Кълна се в мощите на свети Марко, моят принц доставчик и прекрасната еврейка ще седнат в галерията! Каква ти е тя, Исак? Жена ли ти е или дъщеря тази ориенталска чародейка, която държиш тъй здраво под ръка, сякаш е ковчежето ти със скъпоценности?
— Дъщеря ми Ребека, ваша светлост — отвърна Исак с нисък поклон, без да се смущава от поздрава на принца, в който имаше поне толкова подигравка, колкото и любезност.
— Умен мъж си ти — каза Джон и се разсмя гръмогласно, последван раболепно от веселата си свита. — Но дъщеря или жена, тя ще заеме място, достойно за красотата й и заслугите й. Кой седи там горе? — продължи той, вдигайки очи към галерията. — Саксонски простаци някакви са се излегнали, мързеливците! Хайде! Да се сместят и да сторят място за моя принц на лихварите и за прелестната му щерка. Ще накарам тези селяци да разберат, че те трябва да делят челните места в синагогата с онези, на които тя по право принадлежи.
Седналите в галерията, към които бяха отправени тези обидни и невежливи думи, бяха семействата на Седрик Саксонеца и на неговия роднина Ателстън от Кънингзбърг — лице, което поради произхода си от последните саксонски монарси се ползваше с най-голямо уважение от страна на всички саксонски жители на Северна Англия. Но заедно с кръвта на този древен кралски род Ателстън бе наследил и много от неговите слабости. Той имаше хубаво лице, едра и яка фигура и бе в разцвета на годините си. Но беше бездушен, с тъпи очи и намръщено чело, с бавни и флегматични движения и така нерешителен, че му бяха прикачили прякора на един от прадедите му и мнозина го наричаха Ателстън Мудния. Приятелите му, а такива той имаше много, които като Седрик бяха горещо привързани към него, твърдяха, че неговата мудност се дължи не на липса на смелостта на липса на решителност; други пък заявяваха, че наследственото му пиянство бе помрачило не особено острия му ум и че пасивната му смелост и кротко добродушие са само жалки останки от един характер, който би могъл да бъде достоен за възхищение, ако всичките му ценни качества не бяха разпилени през дълги години на животинско невъздържание.
Към него именно (такъв, какъвто го описахме) принцът отправи властното си нареждане да стори място на Исак и Ребека. Ателстън, съвсем смаян от една тъй дълбоко оскърбителна за нравите и чувствата на онова време заповед, не желаейки да се подчини, но не знаейки още как да се съпротивлява, противопостави на волята на Джон само своя vis inertiae66; и без да мръдне или да покаже с какъвто и да е жест, че се подчинява, ококори големите си сиви очи и ги впери в принца с изненада, в която имаше нещо извънредно комично. Но нетърпеливият Джон съвсем не бе склонен да вижда нещата в такава светлина.
— Този саксонски шопар или спи, или не ми обръща внимание. Бодни го с копието си, де Брейси — обърна се той към яздещия близо до него рицар, командир на чета Свободни другари или кондотиери- наемници, които не принадлежат към никой народ и служат временно на всеки принц, който им плаща. Дори сред свитата на принц Джон се чу ропот, но де Брейси, чиято професия го освобождаваше от всякакви скрупули, протегна дългото си копие над пространството, което делеше галерията от арената, и щеше да изпълни заповедта на принца, преди Ателстън Мудния да се съвземе достатъчно, за да избегне оръжието, ако Седрик, толкова чевръст, колкото другарят му бе бавен, не бе извадил бързо като светкавица късия си меч и с един удар не бе отделил върха на копието от дръжката му. Кръвта нахлу в лицето на принц Джон. Той изрече една от най-мръсните си ругатни и тъкмо щеше да прибави към нея някоя също така остра
