чувствително засенчена от изцапаното и измачкано облекло.
— Един поет, ваше величество — отговори Роли.
— Сама трябваше да се досетя за това по небрежното му отношение към облеклото — каза Елизабет. — Аз познавах някои поети, които бяха толкова безразсъдни, че хвърляха плащовете си в калта.
— Сигурно слънцето е заслепило очите им и е затъмнило разума им — отвърна Роли.
Елизабет се усмихна и продължи:
— Аз ви попитах за името на този немарливец, а вие ме уведомихте само с какво се занимава.
— Нарича се Тресилиан — с неохота отвърна Роли, защото разбра по тона на кралицата, че нищо добро не очаква приятеля му.
— Тресилиан! — изненада се кралицата. — Аха, Менелай от нашия роман. Всичко е ясно — той е облечен така, че неговата прекрасна и невярна Елена може да бъде напълно оправдана. А къде е Фарнъм, така ли го наричаха? Говоря за приближения на лорд Лестър, който играе ролята на Парис в тази девънширска история.
С още по-голяма неохота Роли посочи Варни и назова точно името му. Шивачът наистина бе вложил цялото си изкуство, за да направи външността му приятна, и макар че Варни не притежаваше особено изящество, неговият такт и вроденото му умение да се държи добре му изкупваха този недостатък.
Кралицата огледа внимателно и единия, и другия.
— Готова съм да се обзаложа — каза тя, — че поетичният мистър Тресилиан е прекалено учен, за да помни пред кого ще се яви. Може би той е от онези хора, за които Джефри Чосър е казал остроумно: „Най- мъдрите учени не винаги са най-мъдрите хора на света.“ Да, да, спомням си за този Варни, той е един красноречив мошеник. Страхувам се, че избягалата красавица е имала известно основание да наруши думата си.
Роли се въздържа да отговори, защото разбираше, че ще направи лоша услуга на Тресилиан, ако се опита да противоречи на кралицата. Освен това той си мислеше, че за неговия приятел може би ще бъде по-добре, ако Елизабет използува властта си и сложи веднъж за винаги край на тази история, на която според него Тресилиан с безрезултатна и изтощителна упоритост отдаваше всичките си мисли и сили.
Докато острият ум на Роли бе зает с тези мисли, вратата се отвори широко и в залата влезе Лестър, придружен от неколцина свои родственици и приближени.
Сега фаворитът на кралицата бе облечен целият в бяло — дори обувките му бяха от бяло кадифе. Бели копринени чорапи, къси бели кадифени панталони, подплатени със сребърен брокат, който проблясваше през разрезите на бедрата, жилетка от сребърен брокат и жакет от бяло кадифе, обшит със сребро и Маргарит. На белия кадифен пояс със златна тока бе окачена шпага със златна ръкохватка, чиято ножница също бе облечена с бяло кадифе. Кинжалът, както шпагата, бе позлатен. На плещите си графът бе наметнал великолепен свободно падащ плащ от бял атлаз, обточен със златна ивица, широка един фут. Огърлицата на Ордена на жартиерата и самата небесносиня жартиера, обхванала коляното му, завършваха тоалета на граф Лестър, който така много прилягаше на стройната му фигура, на изящните му движения и на мъжественото му лице, че присъстващите бяха принудени да го признаят за най-красивия човек, когото са виждали. Съсекс и останалите придворни също бяха облечени богато, но по блясък и изисканост Лестър далеч надминаваше всички.
Елизабет го посрещна с изключителна благосклонност.
— Сега ни предстои — каза тя — да разгледаме един случай, който изисква кралското ни правосъдие. Това дело ни интересува и като жена, и като майка и покровителка на английския народ.
Докато се покланяше ниско, изразявайки с това готовността си да изслуша нарежданията на кралицата, Лестър неволно потръпна. Студена вълна обля и Варни. Цялата вечер той не изпускаше от погледа си своя господар и по измененото му сега лице веднага разбра какво има пред вид кралицата. Лестър обаче бе решил вече да следва нечестната си линия на поведение и когато кралицата добави: „Ние говорим за делото на Варни и Тресилиан. Тук ли е дамата, мидорд?“, графът отговори без каквото и да било колебание:
— Няма я, милостива господарко.
Елизабет смръщи вежди и стисна устни.
— Нашето нареждане беше ясно и категорично.
— И щеше да бъде изпълнено, господарко — отвърна Лестър, — дори ако беше не нареждане, а само обикновено пожелание. За съжаление… Варни, ела тук. Този джентълмен ще обясни причината, поради която дамата (той не можа да насили непокорния си език да изрече „неговата жена“) не е могла да се яви пред нейно величество.
Варни се приближи и охотно изложи причините, поради които „въпросната личност“ (той също не се осмеляваше в присъствието на Лестър да нарече Еми своя жена) не е в състояние да се яви пред нейно величество.
— Ето потвърждението — каза той — на един от най-учените лекари, чието умение и честност са добре познати на лорд Лестър и на достойния и благочестив протестант, уважавания и заможен Антъни Фостър, в чийто дом се намира тя сега. И двамата твърдят, че тя е тежко болна и няма възможност да извърши трудното пътуване от околностите на Оксфорд до Кенилуърт.
— Това вече променя нещата — каза кралицата, взе свидетелствата и бързо ги разгледа. — Нека се приближи Тресилиан. Мистър Тресилиан, ние най-искрено ви съчувстваме, защото виждаме, че с цялото си сърце сте привързан към тази Еми Робсарт или Еми Варни. Нашата власт, която дължим на бога и на послушанието на нашия предан народ, е достатъчно голяма, но има неща, които са извън нея. Ние не можем например да се разпореждаме с чувствата на едно лекомислено младо момиче и да го принуждаваме да предпочете ума и учеността пред елегантната дреха на придворния. Ние не сме в състояние също така да излекуваме болестта на тази дама, която й е попречила да се яви пред нас, както бяхме наредили. Ето потвърждение от лекаря, който я лекува, и от джентълмена, в чийто дом се намира тя сега.
— Ваше величество, тези свидетелства са лъжливи! — бързо извика Тресилиан, който, подтикван от страха за последиците от измамата, чиято жертва можеше да стане Елизабет, забрави за миг обещанието, дадено на Еми.
— Какво, сър? — учудено възкликна кралицата. — Вие се съмнявате в честността на лорд Лестър? Все пак ние ще ви изслушаме. В наше присъствие дори най-скромният от поданиците ни може да отправи обвинение срещу най-знатния, както и най-неизвестният — срещу най-именития. Ние ще ви изслушаме безпристрастно, но мислете му, ако говорите без доказателства! Вземете тези свидетелства, прочетете ги внимателно и ни кажете какво ви дава основание да изразявате съмнения в тяхната достоверност.
Докато кралицата говореше, нещастният Тресилиан изведнъж си спомни за даденото пред Еми обещание и успя да възпре спонтанния си порив да разобличи лъжата, която бе установил със собствените си очи. В опита да се овладее обаче той не можа да прикрие колебанието си. Объркаността му направи много неблагоприятно впечатление както на Елизабет, така и на всички присъствуващи. Той прехвърляше в ръцете си взетите книжа като някакъв глупак, който не е в състояние да вникне в тяхното съдържание. Кралицата започна видимо да губи търпение.
— Вие сте учен човек, сър — каза тя, — и то изтъкнат учен, както съм чувала, а разчитате почерците удивително бавно. Кажете, истински ли са тези свидетелства, или не?
— Ваше величество! — отговори той, явно объркан и раздвоен, защото не искаше да признае достоверността на свидетелствата, които по-късно може би щеше да се наложи да опровергава, а в същото време искаше да удържи на думата си пред Еми и да й даде възможност, както й беше обещал, сама да защити правата си. — Ваше величество, вие искате да установя верността на тези свидетелства, но тя трябва да бъде доказана първо от онези, които изграждат върху тях своята защита.
— Е, Тресилиан, както виждам, вие сте не само поетичен, но и критичен — рече кралицата, като сви намръщено вежди. — Според мен документите, показани в присъствието на нашия благороден домакин, чиято чест е гаранция за тяхната достоверност, би трябвало напълно да ви убедят. Щом обаче настоявате за спазването на всички формалности, нека Варни… или по-добре вие, лорд Лестър, тъй като работата вече засяга вас — при тези думи, макар и изречени без определена цел, тръпка прониза графа чак до мозъка на костите, — кажете, с какво можете да докажете достоверността на тези книжа?
Варни побърза да отговори, изпреварвайки Лестър:
— С позволението на ваше величество младият лорд Оксфорд, който присъства тук, познава добре
