да се засилва с приближаването си и тръгна по красивата широка алея, водеща към Галерията, където, както вече казахме, бе построена в два реда свитата на граф Лестър. Изведнъж по редиците се разнесе: „Кралицата! Кралицата! Пазете тишина и стойте мирно!“
Кавалкадата се зададе, осветена от двеста огромни восъчни факли, които двеста конника държаха в ръце. Всичко наоколо грееше, сякаш бе ден. Особено ярко бе осветена главната група, в чийто център бе самата кралица, облечена великолепно и обсипана със скъпоценни камъни. Тя яздеше млечнобял кон и го управляваше е изключително достойнство и грация Цялата й величественост и благородната й осанка издаваха наследницата на сто крале.
Придворните дами, които яздеха редом с нейно величество, се бяха погрижили тоалетите им да не бъдат по-пищни, отколкото изискваше рангът им и случаят, така че никое друго светило не можеше да затъмни с блясъка си величието на кралската особа. И все пак очарованието на тези дами и обстоятелството, че дори и при ограниченията, наложени от разума, тоалетите им си оставаха от разкошни по-разкошни, говореха, че те са цветът на едно кралство, прочуто с блясъка и красотата си. Свободни от ограниченията, тегнещи върху жените, мъжете бяха облечени с пищност, която не се поддаваше на описание.
Лестър, който блестеше като статуя от злато, обсипан целият със скъпоценни камъни и златен брокат, яздеше от дясната страна на нейно величество — като домакин и като неин щалмайстор. Черният му жребец нямаше дори и един-единствен бял косъм по тялото си и се считаше за един от най-прочутите бегачи в Европа. Графът го бе купил за грамадна сума специално за случая. Бавното движение на кавалкадата дразнеше прекрасното животно и то извиваше гордата си шия и хапеше сребърната юзда, която го възпираше да полети напред. От муцуната му капеше изобилна пяна и човек имаше чувството, че стройните му крака са покрити с парцали сняг. Ездачът беше достоен за високото положение, което заемаше, и за великолепния кон, който яздеше, тъй като в цяла Англия, а сигурно и в Европа, едва ли имаше човек, който да владее ездитното изкуство по-добре от Дъдли. Както и всички останали придворни, той яздеше гологлав и червените отблясъци на факлите играеха по неговите дълги и къдрави черни коси и по благородното му лице, което наистина беше толкова красиво, че и най-строгите критици биха могли да намерят в него само един недостатък, при това благороден недостатък — прекалено високото чело. В тази паметна вечер по лицето на графа бе изписана признателността и вълнението на човек, който съзнава каква висока чест му е оказала кралицата, а също и гордостта и удовлеттворението, съответстващи на такъв забележителен момент. И макар че нито очите, нито лицето му издаваха някакви други чувства освен тези, които подхождаха за събитието, някои от приближените му забелязаха, че графът е необикновено блед, и споделиха помежду си тревогата, че той се уморява повече, отколкото му позволява здравето.
Като негов пръв придружник Варни яздеше веднага след господаря си и държеше в ръка черната кадифена барета на лорда, украсена с брилянтена тока и бяло щраусово перо. Той не снемаше очи от лорда и — по известни на читателя причини — повече от всички други приближени на Лестър се безпокоеше дали силите и мъжеството на графа ще му стигнат, за да доведе до успешен край този обременителен ден. Макар че Варни принадлежеше към малобройната порода на нравствените уроди, които никога не изпитват угризения на съвестта и чието безбожие приспива чувствителността им, както морфинът приспива болния, той разбираше все пак, че в сърцето на господаря му пламти неугасим огън от чувства и че сред този блясък и пищност отвътре го гложде червей, който не можеше да бъде унищожен. Въпреки това обаче той беше напълно спокоен, защото бе успял да убеди графа, че неразположението на графинята ще бъде достатъчно основание, за да се извини пред кралицата отсъствието й от Кенилуърт; твърде малка е опасността, мислеше си лукавият любимец на графа, един толкова честолюбив човек като Лестър да издаде външно слабостта си.
Свитата, която непосредствено съпътствуваше кралицата, бе съставена, разбира се, от най-доблестните и най-знатни благородници, както и от най-мъдрите държавници на това прославено кралство, чиито имена няма да изброяваме, за да не отегчим читателя. Отзад следваше дълга върволица от рицари и джентълмени, които също имаха висок ранг и знатен произход, но те естествено се засенчваха от величавостта на яздещите начело.
В този ред кавалкадата наближи Галерията, която, както няколко пъти вече споменахме, представляваше най-външната крепост на замъка.
В този момент огромният пазач трябваше да излезе напред, дангалакът обаче бе така смутен и объркан, пък и грамадната чаша силна бира, която току-що беше пресушил с надеждата да освежи паметта си, така коварно бе помътила мозъка му, че той само успя да простене жално и продължи да седи на каменната си пейка. Кралицата тъй и щеше да си остане без поздравление, ако тайният помощник на пазача-гигант, Флибъртиджибит, който се спотайваше зад него, не бе забил една карфица на онова място на тялото му, където свършваше късата меча кожа.
Вратарят нададе рев, който прозвуча съвсем подходящо за случая, скочи на крака, развъртя няколко пъти тоягата си във въздуха и като пришпорен кон веднага започна с всички сили да произнася гръмогласната си реч, доведена до успешен край благодарение на добросъвестното подсказване от страна на Дики Слъдж. Навярно читателят сам се досеща, че първите няколко стиха бяха отправени към тълпата, блъскаща се при портата, а краят — към приближаващата кралица, при вида на която огромният пазач, ослепен сякаш от някакво небесно видение, отпусна тоягата си, хвърли ключовете и даде път на богинята на нощта и на цялата й бляскава свита. Тук предаваме накратко неговата реч:
Елизабет прие благосклонно почитта на огромния вратар, кимна му за награда и премина през вратата на кулата, от чиято горница в същия миг гръмнаха мощните звуци на бойни фанфари. Веднага откликнаха и останалите фанфаристи, разположени на различни места по стените на замъка и в Ловния парк. Повтаряни от ехото и все още трептящи във въздуха, звуците на един оркестър се подемаха от други и в нови съзвучия се разнасяха по всички посоки.
Съпроводена от тази музика, която — като в някаква приказка — ту звучеше съвсем отблизо, ту се омекотяваше от разстоянието, ту тихо и нежно галеше ухото, замирайки някъде в далечината, кралица Елизабет премина през Галерията и стъпи на дългия мост, който водеше до кулата Мортимър. От неизброимото число факли, наредени от двете му страни, на моста бе светло като ден. Голяма част от придворните слязоха от конете и като ги изпратиха в близкото село Кенилуърт, последваха пеш кралицата по примера на джентълмените, които я посрещнаха при Галерията.
Роли се възползува от случая и отново заговори Тресилиан, но остана учуден от неговите неясни и едносрични отговори. Свързвайки това с обстоятелството, че Тресилиан, без да има някаква определена причина, бе напуснал стаята си и се бе появил небрежно облечен за посрещането на кралицата, рискувайки да я обиди, както и с някои други признаци на разстройство, които му се стори, че забелязва у него, Роли стигна до извода, че приятелят му безсъмнено е изпаднал в някакво временно умопомрачение.
Кралицата едва бе стъпила на моста, когато пред очите й се откри ново зрелище. По даден от музиката знак в езерото, иззад едно леговище на чапли, се появи сал, направен така, че да наподобява малък
