плаващ остров. Осветен от многобройни факли и обкръжен от фигури, изобразяващи морски коне145, възседнати от тритони, нереиди и всевъзможни други божества на моретата и реките, салът бавно заплува към долния край на моста.
Внезапно на островчето се появи красива жена, облечена в небесносиня копринена туника и пристегната с широк пояс, върху който бяха изписани разни знаци, наподобяващи юдейски талисмани. Целите й ръце и крака бяха голи, а китките и глезените й бяха украсени с необикновено големи гривни. Върху дългите й лъскави черни коси бе прикрепен венец от изкуствен имел, а в ръцете си държеше жезъл от черно дърво със сребърен връх. Съпътстваха я две нимфи, облечени със също такива чудновати дрехи.
Всичко бе пресметнато толкова добре, че жената от Плаващия остров стъпи със спътничките си на брега при кулата Мортимър точно в мига, когато Елизабет стигна там. С красиво построена реч непознатата съобщи, че тя е прочутата Езерна дама, прославена в легендите за крал Артур; че е възпитала непобедимия сър Ланселот; че нейната красота се оказала по-силна от мъдростта и магиите на всемогъщия Мерлин. Още от тези далечни времена живеела тя в своя кристален дворец, въпреки че Кенилуърт преминавал от ръцете на едни прославени и могъщи владетели в ръцете на други. Сакси, датчани, нормани, родовете Сейнтлоу, Клинтън, Монфор, Мортимър, Плантагенет — колкото и страшни и величествени да били — не могли да я накарат да подаде глава от водата, която скривала нейния кристален дворец. Сега обаче е дошла тази, чието величие далеч надминава величието на всички тия прочути имена, и затова Езерната дама е излязла, за да й изрази своята почит и да покани несравнимата Елизабет да вземе участие във всички забавления и развлечения, които са в състояние да й предложат замъкът и неговите околности, езерото и неговите брегове.
Кралицата изслуша учтиво тази реч и отвърна шеговито.
— Ние мислехме, че езерото е част от нашите владения, но щом към него предявява претенции една толкова известна дама, ще бъдем щастливи при друг удобен случай да продължим нашия разговор и да съгласуваме нашите интереси.
След този благосклонен отговор Езерната дама изчезна и на нейно място върху един делфин се появи Арион, обкръжен от морски божества. Поел ролята на Арион вместо отсъстващия Уейланд, Ламборн така се бе вкочанил от продължителното си престояване в стихията, към която не беше особено добре разположен, че не бе успял да научи речта си наизуст, пък и не беше си осигурил суфльор, какъвто имаше вратарят. Затова той реши да се измъкне с дързост от затрудненото си положение, смъкна маската си и извика:
— Дявол да го вземе! Аз не съм нито Арион, нито Орион, аз съм честният Майк Ламборн, който от сутринта до вечерта пи за здравето на нейно величество и дойде тук, за да й каже: „Добре дошли в Кенилуъртския замък!“
Тази спонтанна проява отговори може би по-добре на целта, отколкото би направила това предварително подготвената реч. Кралицата се засмя от сърце и на свой ред заяви, че това е най-добрата реч от всички, които е чула през този ден. Ламборн, схващайки бързо, че шегата му е спасила кожата, изскочи на брега, ритна делфина и обяви, че никога вече няма да има работа с риби освен на обяд.
В мига, когато кралицата се готвеше да влезе в замъка, над сушата и над водата лумнаха ония незабравими фойерверки, които познатият вече на читателя мистър Лейнъм описва с цялата сила на красноречието си.
„Толкова ослепителен беше блясъкът от пламтящите стрели, от святкащите ракети, от огнения поток на искрите, от припламванията на мълниите — разказва Пазителят на вратата на заседателната зала, — така подобни на гръмотевици бяха гърмежите — продължителни, смразяващи и силни, сякаш се разкъсваше небето, океанът се надигаше, а земята се тресеше, че въпреки смелостта си аз изпитах истински страх.“
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА
Това се прави най-добре през март,
когато всички зайци полудяват.
Или със разум хладен обяснете
безумната си страст, или пък аз
изобщо ще престана да ви слушам.
В никакъв случай нямаме намерение да предаваме с всички подробности блестящите тържества в Кенилуърт като мистър Лейнъм, откъс от чието описание цитирахме в края на миналата глава. Достатъчно е да кажем, че под залповете от ослепителни фойерверки, за чието описание заимствувахме красноречието на мистър Лейнъм, кралицата влезе в двора на замъка през кулата Мортимър. Като мина край дългата редица езически богове и древни герои, които с подгънато коляно я поздравяваха и й поднасяха подаръци, кралицата стигна най-сетне до главната зала на Кенилуъртския замък, наредена за случая с изключителен разкош. Стените бяха покрити със скъпи копринени гоблени, въздухът бе напоен с благовония, отвсякъде се носеха звуците на омайваща музика. От високия дъбов таван, украсен с прекрасна резба, висеше красив полилей от позлатен бронз, който представляваше летящ орел, чиито разперени криле поддържаха шест фигури — три мъжки и три женски. Всяка от фигурите държеше в ръцете си по два свещника, така че залата се осветяваше от двайсет и четири восъчни факли. Под един великолепен балдахин в дъното на тази прекрасна зала бе разположен кралският трон. Встрани от него имаше врата, която водеше към дълга анфилада от стаи, обзаведени с не по-малък разкош и предназначени за кралицата и нейните дами, в случай че тя пожелае да се уедини.
Граф Лестър заведе кралицата до трона, коленичи пред нея и целуна протегнатата й ръка с израз, в който успешно се съчетаваха изисканата галантност с почтителността на предания поданик. С прочувствени думи той й изказа дълбоката си благодарност за това, че му е оказала най-голямата чест, която един господар може да окаже на своя поданик. Толкова красив беше той, застанал на колене пред нея, щото Елизабет не можа да устои на изкушението да продължи сцената малко повече, отколкото бе необходимо. Преди да му заповяда да стане, тя прокара ръка над главата му и почти докосна дългите му къдрави и напарфюмирани коси. Жестът бе изпълнен с толкова нежност, сякаш тя би го превърнала в ласка, стига да й достигнеше смелост.
Най-сетне Елизабет нареди на графа да стане. Изправен до трона, той й разказа какви забавления са замислени за нейно развлечение и какво е направено, за да не й липсва нищо по време на пребиванието й в замъка. Кралицата благосклонно одобри всичко. Накрая графът помоли нейно величество да разреши на него и на останалите придворни, които я бяха придружавали по пътя, да се оттеглят за няколко минути, за да облекат подходящи за тържествения случай дрехи.
— В това време — допълни той — достойните джентълмени (посочвайки към Варни, Блънт, Тресилиан и другите), които вече са успели да се преоблекат, ще имат честта да бъдат на ваше разположение.
— Така да бъде, милорд — съгласи се кралицата. — Вие бихте могли да станете добър ръководител на театър, щом тъй успешно сте разпределили ролите между две трупи актьори. Ние обаче днес няма да можем да ви отвърнем със същата любезност, тъй като нямаме намерение да сменяме пътното си облекло. Откровено казано, малко сме уморени от пътуването, което се удължи поради струпването на нашия добър народ. За сметка на това обаче любовта, която ни бе изразена, го направи прекрасно.
След като получи разрешение, Лестър се оттегли, придружен от придворните, пристигнали в Кенилуърт заедно с кралицата. В залата останаха само онези, които бяха дошли доста по-рано и бяха успели да се облекат за тържеството. По-голямата част от тях обаче не принадлежаха към най-висшите дворцови кръгове, затова стояха на почтително разстояние от трона. Острият поглед на Елизабет бързо откри сред тях Роти и още двама-трима души, които познаваше лично. Тя веднага им даде знак да се приближат и любезно ги заговори. Най-благосклонно бе посрещнат Роли, тъй като кралицата бе запомнила случката с плаща и историята със стиховете. Именно него тя най-често питаше за имената и титлите на присъстващите. Отговорите му бяха кратки и обагрени с хумор, което очевидно доставяше удоволствие на Елизабет.
— А кой е онзи, недодяланият? — попита тя, посочвайки Тресилиан, чиято привлекателна външност бе
