— Ти си истински глупак — каза Ламборн, като влизаше в стаичката на тъмничаря. — Иди да заключиш вратата на стълбището и не си измъчвай тиквата с тия призраци. Впрочем донеси ми и вино — малко се поразгорещих от разправията с онзи мошеник.
Докато Ламборн, пренебрегвайки помощта на чашата, отпиваше вино направо от глинената кана, тъмничарят продължаваше да доказва своята вяра в свръхестественото:
— Ти си едва от няколко часа в замъка, Ламборн, пък и през всичкото време си така пиян, че постоянно си глух, ням и сляп. По-малко би се перчил, ако прекараш с нас някоя нощ при пълнолуние — тогава духът е най-неспокоен — и особено когато от северозапад задуха силен вятър, когато завали дъжд и затрещят гръмотевици. Господи, какъв трясък, какъв тътен, какви стонове и вопли се разнасят в такива нощи от кулата Мървин — сякаш над самата ти глава! На мен и на моите момчета едва ни стигат тогава две кварти чист спирт, за да се поуспокоим поне малко.
— Празна работа, приятелю — прекъсна го Ламборн, върху когото последната глътка, предшествувана от доста други преди нея, започваше вече да оказва своето въздействие. — Сам не разбираш какво плещиш за призраците. Никой нищо не знае за тях. Пък и, накратко казано, колкото по-малко се говори за това, толкова по-лесно ще се оправи работата. Едни вярват в едно, други — в друго. Всичко е само въображение. Познавам немалко хора, драги ми Лорънс Заключиврата, а между тях има и доста умници. Има например един велик лорд — няма да му кажа името, Лорънс, — който вярва в звездите, в луната в планетите, в техните орбити и тем подобни. Вярва, че те светят само заради нето, макар че ако се разсъждава трезво или по-точно — пияно, те светят само за да могат честни момчета като мен да не попаднат в канавките. В края на краищата — нека си вярва; той е достатъчно знатен, за да си позволи това удоволствие. Друг един пък — учен човек, който може да се изразява на гръцки и на еврейски не по-лошо, отколкото аз на жаргона на крадците — е побъркан на тема притегляне и отблъскване, превръщане на оловото в злато и тъй нататък. Какво пък, нека си мисли както иска и нека плаща е изработените от него монети на глупаците, които ще се съгласят да ги вземат. Ето те и теб — още един голям човек, който не е знатен и не е учен, но затова пък е шест фута висок; и ти като някаква сляпа къртица вярваш в духове, таласъми и разни други глупости. А има и още един голям човек — тоест голям малък човек или малък голям човек, драги Лорънс, чието име започва с буквата „В“. В какво вярва той? В нищо, Лорънс, в нищо. Нито в нещо на земята, нито в нещо на небето или в ада. Що се отнася до мен, аз вярвам в дявола само защото смятам, че трябва да има някой, който да хване за яката гореспоменатия наш приятел в часа, „когато душата се отделя от тялото“, както се казва в песента, тъй като всяка причина си има свое следствие, a raro ante cedentem142, както твърдеше доктор Бричъм. Но от всичко това ти нищо не разбираш, добри ми Лорънс. Вярно си е, че учението е скучна работа. Я ми дай пак каната!
— Честна дума, Майкъл — каза тъмничарят, — ако продължиш да пиеш още, няма да бъдеш в състояние нито да изиграеш Арион, нито да придружиш господаря си в тази тържествена вечер. Всеки миг очаквам да чуя звъна на голямата камбана, който ще събере всички при кулата Мортимър за посрещането на кралицата.
Въпреки увещанията на Стейпълс, Ламборн продължи да пие. После остави каната, която почти беше изпразнил, въздъхна дълбоко и започна да говори — отначало шепнешком, а сетне постепенно повиши гласа си почти до вик:
— Не се тревожи, Лорънс. Дори и да съм пиян, аз знам как да накарам Варни да ме счита за трезвен. Та, както ти казах вече, не се тревожи, главата ми носи пиене. Освен това за ролята на Орион ще трябва да влизам във водата и мога да настина, ако не съм се стоплил предварително както трябва. Нямало съм да изиграя Орион! Нито един гръмогласен актьор, който си дере дробовете за дванайсет пенса, не би могъл да го изиграе по-добре от мене. А дори и да забележат, че малко не съм в ред, какво от това? Защо човек трябва да е трезвен днес? Отговори де! Всеки верен поданик е длъжен да бъде весел, но аз ще ти кажа, Лорънс, че в замъка има хора, които не се развеселяват даже когато пийнат, а камо ли когато са трезви! Имена не искам да споменавам. А ти, Лорънс, запомни, че твоята кана с вино е чудесно средство да се предизвикат верноподанически чувства и веселие. Ура — за кралица Елизабет! За благородния Лестър! За достойния мистър Варни! И за Майкъл Ламборн, който може да ги върти на пръста си всичките!
С тия думи той се спусна надолу по стълбата и мина през вътрешния двор.
Тъмничарят го проследи с поглед, поклати глава и заключвайки вратичката, която преграждаше стълбата между двата етажа и не позволяваше на никого да се изкачи в стаята на Тресилиан, взе да си говори сам:
— Хубаво нещо е да си фаворит! Аз едва не си загубих мястото, когато в едно студено утро на мистър Варни му се стори, че от мене лъха на алкохол, а този юначага може да се яви пред него пиян като свиня, без да получи за това дори и един упрек. Трябва да се признае обаче, че той е опасен и умен човек и никой не би могъл да разбере дори и половината от онова, което говори.
ГЛАВА ТРИЙСЕТА
Камбани удряйте — тя иде, иде!
Камбани и фанфари вместо нас
да заговорят със звънлив език!
Пали фитил, топчийо: твоят топ
да проехти тъй, сякаш враг неверен
върви с чалми към крепостния вал!
Ще почнем празника, но ум тук трябва,
пък аз съм само честен груб войник.
След като се раздели с Уейланд, както споменахме вече в предишната глава, Тресилиан взе да размисля какво да предприеме по-нататък, когато към него, хванати под ръка и увлечени в обичайния си разгорещен спор, се приближиха Роли и Блънт. При сегашното си настроение Тресилиан не изпитваше особено желание да бъде с тях, но нямаше начин да избегне срещата. От друга страна, като си спомни обещанието си да не отива при Еми и да не прави нищо в защита на нейните интереси, той счете за най-уместно да се смеси с обществото и колкото може по-малко да показва мъката и безпокойството си, които потискаха душата му. Затова се примири с неизбежността и весело поздрави приятелите си.
— Най-сърдечни поздрави, джентълмени! Откъде идвате?
— От Уорик, разбира се — отвърна Блънт. — Сега трябва да се приберем по стаите си и да се преоблечем, както правят комедиантите, които чрез смяната на костюмите си искат да създадат впечатление, че са повече на брой. Добре е и ти да последваш примера ни, Тресилиан.
— Блънт е прав — намеси се и Роли. — Кралицата обича подобни прояви на зачитане и смята, че човек проявява неуважение спрямо нея, ако й се представи в изцапан и измачкан пътен костюм. Но ако желаеш малко да се посмееш, Тресилиан, погледни Блънт и виж как го е пременил оня мръсник шивачът му — и в сиво, и в зелено, и в малиново, и в какво ли не; не липсват и алени ленти и жълти рози на обувките.
— Добре де, ти пък какво искаш? Поръчах на този мошеник да вложи цялото си старание и да не жали средствата. Според мен костюмът ми е доста бляскав, по-бляскав от твоя дори. Нека Тресилиан отсъди.
— Добре, съгласен съм — рече Уолтър Роли. — Хайде, бъди така добър и отсъди, Тресилиан.
Призованият за съдия Тресилиан огледа и двамата и още от пръв поглед разбра, че простодушният Блънт изцяло се бе доверил на въображението и вкуса на шивача и сега се чувствуваше така неловко в пъстрия си костюм, украсен с безброй ленти и дантели, че приличаше на селяк, облякъл празничните си дрехи. Роли също беше облечен в елегантен и богат костюм, но той подхождаше на стройната му фигура и не се натрапваше на вниманието. Ето защо Тресилиан каза:
— Костюмът на Блънт е по-пищен, а на Роли — по-изящен. Блънт остана доволен от това заключение.
— Аз си знаех, че моят костюм е по-пищен — каза той. — Ако оня негодник, шивачът, ми бе донесъл
