зъби, повтаряйки думите на Тресилиан: „Отдръпнете се! Получихте си вече възнаграждението!“ Добре, добре, както ви казах, няма да ви развалям удоволствието, но запомнете, че не съм от ония, които нито сами ядат, нито дават на другите.
Колкото повече се отдалечаваше Тресилиан, който неволно му внушаваше известен страх и уважение, толкова по-високо говореше Майкъл:
— Не съм егоист, но няма да преглътна и обидата. Запомнете това, мистър Тресилиан! Ще хвърля едно око на красивата дама, която така удобно сте настанили във вашата обитавана от духове стая. Очевидно се страхувате от призраци и не смеете да спите сам. Ех, ако аз си позволя да направя нещо такова в чужд замък, хубаво бих си изпатил! „Дръжте негодника! Набийте го с пръчки! Изтъркаляйте го по стълбата като ряпа!“ Да, да, тия добродетелни джентълмени имат големи предимства в сравнение с нас, откритите роби на страстите си! Е, добре, едно е сигурно поне — че благодарение на това щастливо откритие главата на мистър Тресилиан е в ръцете ми, а аз ще се опитам да хвърля поглед и на тази негова Линдабрида.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
Е, сбогом, господарю! Щом за вярност
заплащат с грубост, котвите ще вдигнем
и ще поемем по безкрайна шир
различни пътища.
Тресилиан излезе в двора на замъка, без да знае какво да мисли за неочакваната среща и странния разговор с Еми Робсарт, и изпълнен със съмнение дали бе постъпил разумно, като й бе обещал тържествено да я остави да действува сама в продължение на толкова много часове, въпреки че разполагаше с пълномощието на баща й. „Как обаче бих могъл да й откажа на тази молба — размишляваше той, — когато тя се е поставила изцяло в зависимостта на Варни?“ Възможно бе съдбата и щастието й сега да зависят от това да не бъде тласкана към крайни постъпки. Тресилиан нямаше власт да изтръгне Еми от ръцете на Варни, ако той я признаеше за своя жена; какво право би имал в такъв случай да разпалва раздора между тях и с това да убива надеждата й за семейно спокойствие и разбирателство? Ето защо Тресилиан реши да спази добросъвестно думата си, дадена пред Еми, и колкото повече разсъждаваше за необикновената им среща, толкова повече се убеждаваше, че би било несправедливо и недостойно да не й даде тази дума.
Той бе спечелил поне в едно отношение — сега му беше много по-лесно да осигури защита на своята нещастна любима, която все още обичаше пламенно. Еми не беше вече затворена в далечно и усамотено убежище под опеката на хора със съмнително име. В Кенилуърт, в присъствието на кралицата и на целия двор, не беше застрашена от насилие и в случай на нужда можеше веднага да се яви пред Елизабет. Тези обстоятелства щяха да му помогнат в усилията да защити нейните интереси.
Докато Тресилиан преценяваше предимствата и опасностите, които водеше след себе си неочакваната поява на Еми в Кенилуърт, изведнъж чу нетърпеливия и тревожен вик на Уейланд:
— Слава богу, най-сетне ви намерих, ваша милост!
После с голяма предпазливост, задъхвайки се от вълнение, Уейланд му прошепна на ухото новината, че дамата е избягала от Къмнър.
— И сега се намира тук, в замъка — рече Тресилиан. — Зная, видях я вече. По свое желание ли потърси тя убежище в моята стая?
— Не — отвърна Уейланд, — тъкмо си блъсках ума как да я подслоня на сигурно място, когато за щастие срещнах един слуга, който знаеше къде сте настанен — в приятно съседство, бога ми — от едната страна парадната зала, а от другата — кухнята.
— Стига, сега не е време за шеги — строго го прекъсна Тресилиан.
— Това ми е добре известно — отвърна Уейланд, — тъй като вече три дни живея с чувството, че имам примка около шията. Тази дама сама не знае какво иска. Отхвърля вашата помощ, заповядва ми да не произнасям пред нея името ви и е готова да предостави съдбата си в ръцете на лорд Лестър. Изобщо нямаше да успея да я отведа във вашата стая, ако тя знаеше чия е.
— Нима е възможно? — извика Тресилиан. — Но може би тя се надява, че графът ще повлияе на своя слуга-негодник.
— Нищо не знам — отвърна Уейланд, — но ми се струва, че с когото и да се сговори тя — било с Лестър, било с Варни, — за нас ще бъде най-добре в това време да се намираме от другата страна на стените на Кенилуърт, за да можем по-бързо да избягаме. Аз поне нямам намерение да остана нито секунда повече, след като предам на Лестър писмото. Чаках само вашата заповед, за да свърша тази работа. Ето го… не, чакайте… да го вземат дяволите… трябва да съм го оставил в моята жалка бърлога, в оная плевня, където спях.
— Проклятие! — избухна Тресилиан с необичайно за него раздразнение. — Нима си загубил онова, което може би поставя на карта живот, по-ценен от хиляда живота като твоя?
— Да съм го загубил? — възкликна Уейланд. — Ама че шега! Не, сър, най-внимателно го прибрах заедно с някои други мои вещи в торбата си. Ей сегичка ще отида да го донеса.
— Хайде, бързай — каза Тресилиан. — Бъди ми верен и ще те възнаградя щедро. Ще завидиш обаче и на мъртво куче, ако имам и най-малко основание да те заподозра в измяна!
Уейланд се поклони и тръгна с престорена бодрост и увереност, но всъщност бе крайно объркан и уплашен. Нямаше съмнение, че писмото е загубено и неговото обяснение бе само опит да успокои временно гнева на Тресилиан. Писмото бе загубено и можеше да попадне в неподходящи ръце, а в такъв случай щеше да бъде разкрита цялата история, в която бе замесен и той; впрочем Уейланд не виждаше изгледи тайната да се запази за дълго, независимо от случилото се. В допълнение към всичко това той се чувствуваше силно наскърбен от гневното избухване на Тресилиан.
„Щом се готвят да ми платят по такъв начин за услуга, заради която рискувах собствената си глава, време е да се погрижа за себе си. Доколкото разбирам, излиза, че съм обидил до смърт господаря на този прекрасен замък, а стига той да каже само една дума, и ще ми светят маслото така лесно, както е лесно да се духне пламъкът на малка свещ. И всичко това заради една побъркана жена и нейния неутешим поклонник, който хваща шпагата за един изгубен четириъгълен къс хартия и крещи: «Проклятие!» Да не говорим пък за доктора и за Варни! Не, ще трябва да се измъкна от цялата тази неразбория! Животът е по-скъп от златото, затова ще избягам още сега, без да чакам възнаграждението.“
Напълно естествено бе за Уейланд да разсъждава така, след като разбра, че се е забъркал много по- надълбоко, отколкото бе предполагал, в цяла поредица от тайнствени и неразбираеми истории, участниците в които едва ли знаеха точно какви са техните роли. И все пак трябва да бъдем справедливи, защото освен страха за собствената съдба у него заговори и чувството на съжаление към изоставената жена.
„Пет пари не давам за мистър Тресилиан — мислеше той. — Аз направих много повече от това, за което се бяхме условили, и му доведох неговата дама, нека сега сам се грижи за нея. Страхувам се обаче, че сред този хаос от бурни и размирни настроения нещастната жена е изложена на много голяма опасност. Ще ида при нея в стаята й и ще й разкажа каква съдба е постигнала писмото й, за да може да напише друго, ако иска. Пратеник все ще се намери, струва ми се — тук е пълно със слуги, които биха могли да отнесат писмото на своя господар. Ще й кажа също, че напускам замъка и я предоставям на бога, на нейния разум и на грижите на мистър Тресилиан. Възможно е да си спомни за пръстена, който ми предлагаше — аз наистина си го заслужих. Всъщност тя е едно много добро същество, така че пръстенът никак не ми е притрябвал! Не ми трябват печалби от тази история. Ако на този свят пострадам за добротата си, може би на другия това ще ми се плати. И тъй: първо при дамата, а после — на път!“
С безшумната стъпка и бдителния поглед на котка, която крадешком се приближава към жертвата си, Уейланд тръгна към стаята на графинята, като се промъкваше плахо покрай стените и зорко оглеждаше всичко наоколо, стараейки се той самият да остане незабелязан. Така премина през външния и вътрешния
