двор и стигна до големия сводест коридор, който свързваше кухните с парадната зала и откъдето започваше тясната извита стълба, водеща към стаите на кулата Мървин.
Ковачът вече се канеше да се поздрави мислено за това, че е успял да избегне всякакви опасности по пътя, и тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, когато забеляза, че през широко разтворената врата на една от стаите върху срещуположната стена на стълбището се мярна нечия сянка. Уейланд предпазливо се дръпна назад, слезе отново в двора, повъртя се из него около четвърт час, който му се стори поне четири пъти по-дълъг от обикновено, и пак се върна в кулата с надеждата, че оня, който се е спотайвал там, вече си е отишъл. Той тихичко се изкачи до подозрителното място — сянката на стената я нямаше. Изкачи още няколко стъпала, вратата все още си стоеше полуотворена, и тъкмо се двоумеше дали да продължи по-нататък, или да се върне, когато вратата изведнъж се разтвори широко (и върху него се нахвърли Майкъл Ламборн.
— Кой, по дяволите, си ти? И какво търсиш в тази част на замъка? Влизай веднага в тази стая, за да ти окача примката на шията!
— Не съм куче, за да се подчинявам на всяка свирка — отвърна Уейланд, но разтрепераният му глас явно противоречеше на привидното му хладнокръвие.
— Аха, така ли ще ми отговаряш? Ей, Лорънс Стейпълс, ела тук!
На прага се появи огромен и мрачен мъжага, висок повече от шест фута, и Ламборн продължи:
— Щом ти харесва тази кула, приятелче, можеш да се запознаеш и с подземието й. То лежи на около дванайсет фута по-ниско от дъното на езерото и в него живеят весели жаби, змии и разни други гадини от този вид, тъй че ще имаш удоволствието да попаднеш в чудесна компания. Още веднъж те питам с добро: кой си ти и какво търсиш тук?
„Ако вратата на тъмницата се хлопне подире ми, с мен е свършено“ — помисли си Уейланд и отвърна смирено:
— Аз съм същият фокусник, когото ваша милост срещна вчера в долината Уедърли.
— А какви фокуси разиграваш в тази кула? — попита Ламборн. — Вашата банда е настанена в клинтънските сгради.
— Дойдох да видя сестра си — отвърна Уейланд. — Тя е горе, в стаята на мистър Тресилиан.
— Тъй ли? — каза Ламборн, усмихвайки се. — Ето каква била работата! Заклевам се в честта си, че този мистър Тресилиан се държи тук като у дома си и богато обзавежда стаята си с всички необходими удобства. Тази чудесна история за благочестивия мистър Тресилиан ще се хареса някому не по-малко, отколкото на мен кесията със злато. Слушай, приятелче — продължи той, като се обърна пак към Уейланд, — няма да успееш да подскажеш на твоята писана, че е време да се измъква оттук, защото ние искаме да я хванем в дупката. Измитай се веднага заедно с жалката си овча муцуна, ако не искаш да те изхвърля през прозореца и да гледам с какви фокуси ще спасяваш костите си.
— Надявам се, ваша милост, че няма да бъдете толкова жесток — каза с молба в гласа си Уейланд. — Бедняците също трябва да живеят. Вярвам, че ще ми позволите да поговоря със сестра си!
— Готов съм да се обзаложа, че тя ти е сестра само по линията на Адам — отвърна Ламборн. — Ако пък не е така, това значи, че си още по-голям негодник. Не ме интересува сестра ли ти е, или не, но ако още веднъж си покажеш носа в тази кула, ще те набуча на меча си. А най-добре ще е изобщо да се изпариш от замъка, защото тази историйка за мен е по-важна от твоите фокуси.
— Но моля ви се, тъкмо тази вечер аз трябва да играя Арион139 в представлението при езерото — каза Уейланд.
— Кълна се в свети Христофор, че сам ще го изиграя! — извика Ламборн. — Как го нарече? Орион140? Ще изиграя и Орион, и пояса му, че и седемзвездието отгоре! Хайде, тръгвай, мошенико! Върви след мен! Впрочем — не, чакай! Лорънс, отведи го ти!
Лорънс хвана за яката фокусника, който не му оказа никаква съпротива, а Ламборн закрачи бързо към същата странична и тайна вратичка в западната стена, близо до кулата Мървин, през която се бе върнал в замъка Тресилиан.
Докато прекосяваше бързо пространството между кулата и вратичката, Уейланд напразно си блъскаше главата да измисли някакъв начин, за да помогне на нещастната жена, към която изпитваше дълбоко състрадание въпреки надвисналата и над самия него опасност.
Когато го изхвърлиха през вратата на замъка и Ламборн с поток от заплашителни ругатни му заяви, че го очаква незабавна смърт, ако се появи отново сред тия стени, Уейланд вдигна очи и ръце към небето, сякаш призоваваше бога за свидетел, че докрай се е борил на страната на потиснатите. После обърна гръб на величествените кули на Кенилуърт и тръгна да си търси по-скромно и по-сигурно убежище.
Лорънс и Ламборн известно време го следиха с поглед, после се обърнаха и тръгнаха обратно към кулата. Тогава Лорънс се обърна към своя спътник:
— Да пукна на място, мистър Ламборн, ако разбирам защо изгонихте от замъка жалкия мошеник тъкмо когато ще трябва да участвува в представлението. Пък и какво ви засяга това момиче?
— Ах, Лорънс — отвърна Ламборн, — ти си мислиш за Черната Джоун Джъгс от Слингдън и гледаш със симпатия на човешките слабости. Ho corragio, благородни графе на тъмницата, защото тази история за теб е също толкова тъмна, колкото и подземните ти владения. Запомни добре, достойни владетелю на дълбоките подземия на Кенилуърт, че нашият бележит господар Ричард Варни е готов да плати за най-нищожната драскотина по същия този мистър Тресилиан толкова много, че да ни стигне за петдесет нощни гуляя, пък и отгоре на това ще ни позволи да пращаме по дяволите управителя, когато той реши да ни разделя с чашите прекалено рано.
— Е, в такъв случай имате право — каза Лорънс Стейпълс, главният тъмничар на Кенилуърт или — както го наричаха още — главният пазач на свободата и честта на замъка. — А как ще уредите работата така, че да отсъствате при влизането на кралицата в замъка, мистър Ламборн? Струва ми се, че сте задължен да придружавате господаря си.
— Докато ме няма, ти, честни господарю на тъмницата, ще стоиш на стража вместо мен. Тресилиан може да влиза, ако иска, но трябва да внимаваш никой да не излиза. Ако самото момиче пожелае да се измъкне, а това никак не е изключено, сплаши го с някоя по-груба дума — в края на краищата тя е само приятелка на един жалък комедиант.
— А защо в такъв случай да не спусна желязната решетка между вратите? Ще не ще, момичето ще си остане в стаята и няма да има никакви разправии.
— Да, но тогава Тресилиан няма да може да влезе при нея — отвърна Ламборн, след като помисли малко. — Това обаче не е така съществено: важното е нея да я намерят в стаята му, а всичко останало е без значение. Но хайде, признай си, стара тъм-ничарска COBO, че се страхуваш да останеш сам в кулата Мървин!
— Ами, страх ме било, никак не ме е страх дори, мистър Ламборн. И все пак трябва да призная, че в тази кула понякога стават много странни неща. Макар че сте отскоро в Кенилуърт, сигурно сте чували вече, че в нея витае духът на Артър Мървин, смел военачалник, един от лордовете Марч, хванат от жестокия лорд Мортимър и убит в същата тази кула, която сега носи неговото име?
— О, поне хиляда пъти вече съм слушал тази история — отвърна Ламборн. — Чувал съм още, че духът ставал най буен, когато варят овесена каша и праз лук или пекат сирене в кухнята. Santo Diavolo141, приятелю, не си хаби думите, всичко това ми е известно.
— Не, не знаете всичко, колкото и осведомен да се изкарвате — рече тъмничарят. — А, страшно нещо е това — да убиеш затворник в килията му! Случвало ви се е сигурно да забиете ножа някому в тъмна уличка, но това не можете да си го представите. Да удариш с ключовете по главата размирния затворник и да го накараш да замълчи, това аз наричам поддържане на реда в тъмницата, но да извадиш нож и да го убиеш, както са убили този лорд, значи да създадеш призрак, който ще се появява поне сто години в тъмницата и няма да ти позволява да държиш в нея някой по-благоприличен пленник. А пък аз си мисля за моите затворници, горките, и предпочитам да поставям скуайърите или някои други достойни хора, попаднали тук заради това, че са раз-бойничествували по пътищата или са злословили против лорд Лестър, на петдесет фута под земята, отколкото да ги затварям в горната килия, наречена Жилището на Мървин. Кълна се в милостивия свети Петър, че не мога да проумея защо нашият благороден лорд и мистър. Варни са решили да настаняват там гости! Ако пък този мистър Тресилиан си е осигурил компания — и то компанията на едно хубаво момиче, — струва ми се, че е постъпил правилно.
