налапа.
— Какви две мръвки? — попита Фостър. — Какво имате пред вид?
— Ще научиш, като му дойде времето — отговори Варни. — Сега на дявола му предстои още едно угощение, освен ако ти мислиш, че тя е прекалено изящно блюдо за него и че за нея са нужни псалми, арфи и серафими?
Фостър го изслуша мрачно и бавно се върна към масата.
— Господи! Нима наистина трябва да стане това, сър Ричард?
— Непременно, Антъни, иначе не би могъл да станеш господар на замъка — отвърна жестокият му съучастник.
— От самото начало усещах накъде отива работата — каза Фостър. — Но по какъв начин трябва да се направи това, сър Ричард, по какъв начин? Аз за нищо на света не бих вдигнал ръка срещу нея.
— Не те упреквам — отвърна Варни. — И аз не бих се захванал с такава работа. Сега ни липсва Аласко с неговото питие, няма го и глупака Ламборн.
— Наистина къде пропадна Ламборн? — попита Фостър.
— Не питай — отвърна Варни. — Ще дойде време и ще се срещнеш с него, стига да си истински вярващ. Нека поговорим за работата. Аз ще ти кажа, Тони, как ще хванем птичката. Твоят капан, т.е. твоят мост може ли да се държи, ако се измъкнат подпорите?
— Разбира се, че може — отвърна Фостър, — само ако никой не стъпва на него.
— Ами ако графинята си науми да избяга по него, той ще издържи ли тежестта й?
— Той не би издържал дори и тежестта на мишка — уверено каза Фостър.
— Ако тя умре при опит за бягство, ние с теб няма да сме виновни, нали честни Тони? Сега да вървим да спим. Утре ще се опитаме да изпълним нашия план.
На другия ден, привечер, Варни нареди на Фостър да започнат осъществяването на замисъла. Изпратиха Тайдър и стария слуга на Фостър с някаква поръчка до селото, а самият Антъни под предлог, че иска да пита графинята дали има нужда от нещо, влезе в стаята й. Смирението, с което тя понасяше затворничеството, обаче толкова го трогна, че той не се въздържа и я посъветва да не престъпва прага на стаята си, докато не дойде лорд Лестър.
— Дано даде бог да не чакате дълго — добави той.
Еми отвърна кротко, че се покорява на съдбата, и Фостър се върна при своя жесток съучастник с чувството, че е свалил поне половината от товара, който лежеше върху съвестта му.
„Аз я предупредих — мислеше той, — тъй че капанът напразно е поставен пред птичката.“
Той не заключи вратата отвън и под наблюдението на Варни извади подпорите под моста, който сега се крепеше едва-едва. След това двамата слязоха долу и започнаха да чакат резултата от извършеното. Очакването им обаче бе напразно. Варни дълго се разхожда със закрито от плаща лице, но най-сетне изгуби търпение, отметна плаща и извика:
— Само една истинска глупачка няма да използува такава чудесна възможност за бягство!
— Може би е решила да дочака идването на сърпруга си — каза Фостър.
— Точно така! Точно така! — възкликна Варни и изтича към вратата. — Това не ми беше дошло на ум.
След няколко минути Фостър, който бе останал в стаята, чу конски тропот, а след това и изсвирването, с което графът обикновено известяваше за пристигането си. В същия миг вратата на стаята на графинята се отвори и галерията рухна. Дочу се глух удар от падане на тяло, после — стон и всичко свърши.
Варни се показа на прозореца и с тон, в който имаше невероятна смесица от ужас и ирония, попита:
— Хвана ли се птичката?
— Прости ни, господи! — прошепна вместо отговор Фостър.
— Ти си глупак — каза Варни. — Свършено е с тежкия труд и наградата ти е сигурна. Погледни долу! Какво виждаш?
— Виждам само купчина бели дрехи, сякаш е снежна пряспа. Боже мой! Тя мръдна ръката си!
— Хвърли нещо върху нея — твоя сандък със злато, Тони, той е достатъчно тежък!
— Вие сте въплътен дявол, Варни! — отвърна Фостър. — Не е нужно нищо повече — тя свърши.
— Ас нея свършиха и нашите грижи — каза Варни, влизайки в стаята. — Не предполагах, че така добре мога да наподобявам сигнала на графа.
— Ако има небесно наказание, вие го заслужихте напълно и то няма да ви отмине! Възползувахте се от любовта й, за да я убиете!
— Ти си един фанатичен глупак — отвърна Варни. — По-добре нека помислим как да вдигнем тревога. Тялото нека си остане там.
Дойде обаче и краят на престъпленията им. Двамата още се съвещаваха, когато при тях се втурнаха Тресилиан и Роли, пуснати от Тайдър и слугата на Фостър, които бяха арестувани още в селото.
Щом ги видя, Фостър хукна да бяга. Той познаваше много добре всички потайни кътчета и коридори на замъка и успя да се скрие така, че и след най-старателни търсения не можаха да го намерят. Варни бе хванат на място, но той не прояви никакви признаци на разкаяние, а с някакво сатанинско злорадство им посочи трупа на графинята, без обаче да признае, че е виновен за смъртта й. Отчаянието, което обзе Тресилиан при вида на обезобразения, все още топъл труп на любимата жена, бе толкова голямо, че Роли бе принуден насила да го откъсне от това място и да решава сам какво да се прави по-нататък.
При втория разпит Варни не скри почти нищо за убийството и за неговите мотиви. Откровеността си той обясни с това, че макар да липсват преки улики срещу него, самото подозрение би тежало върху него цял живот и би било достатъчно, за да го лиши от доверието на Лестър и да унищожи всичките му амбициозни намерения.
— Аз не съм се родил — каза той, — за да живея като отхвърлен изгнаник, а няма да допусна и смъртта ми да се превърне в развлечение за простолюдието.
Тия думи подсказваха определено, че той мисли за самоубийство и затова взеха мерки да го лишат от такава възможност. Като героите на древността обаче Варни винаги носеше у себе си малка доза силна отрова, приготвена навярно от знаменития Деметрий Аласко. Той глътна тази отрова през нощта и сутринта го намериха мъртъв. Всичко показваше, че агонията му не е била мъчителна — дори и след смъртта върху устните му бе останала презрителната, иронична усмивка. Както се казва в писанието: „За нечестивия няма окови и в смъртта.“
Съдбата на неговия съучастник в престъплението дълго време остана неизвестна. Веднага след убийството Къмнър хол опустя, тъй като край мястото, което наричаха „стаята на лейди Дъдли“, се чували — както твърдяха слугите — стонове, вопли и други страшни звуци. След известно време Джанет, която не можа да научи нищо за участта на баща си, стана наследник на неговото имущество, което — заедно с ръката си — даде на Уейланд, назначен вече на служба в двора на Елизабет. Едва няколко години след смъртта им техният по-голям син и наследник откри при някакви разкопки в Къмнър хол един таен проход, който завършвал с желязна врата. Проходът започваше от леглото в стаята на лейди Дъдли и завършваше в едно килерче, в което откриха човешки скелет, легнал върху сандък със злато. Съдбата на Антъни Фостър престана да бъде загадка. В бързината си той се скрил в това потайно килерче, но забравил да вземе ключа от пружинената ключалка, така че пътят към спасението му бил преграден от желязната врата, предназначена да пази златото, заради което той се бе отказал от спасението на душата си, и там намери ужасната си смърт. Сигурно стоновете, за които говореха слугите, не са били плод на въображението им, а са произлизали от нещастния Фостър, който е молил за помощ и спасение.
Новината за страшната съдба на графинята веднага сложи край на тържествата в Кенилуъртския замък. Лестър се оттегли от двора и дълго време живя в разкаяние, но понеже в последните си признания Варни бе премълчал ролята на графа в убийството, хората не го осъждаха а му съчувствуваха. След време кралицата отново го повика в двора, той пак започна държавническата си дейност и си възвърна мястото на фаворит. Останалата част от неговия живот е добре известна от историята. Неговата смърт обаче прилича до известна степен на възмездие — разказват, че случайно изпил отрова, която бил приготвил за друг.
Сър Хю Робсарт почина скоро след смъртта на дъщеря си, завещавайки състоянието си на Тресилиан. Но нито възможността да живее независимо на село, нито благосклонността на Елизабет, която искаше да го задържи в двора, можаха да разсеят дълбоката му скръб. Където и да се намираше, пред очите му винаги
