каквато се пази казаното на изповед. Нямам желание да погубвам никого, но оня, който си позволи да въвре нос в моите лични работи, най-добре да не ми се появява насреща. Мечката28 няма да позволи на когото и да било да спре страшния й устрем!
— Наистина страшен! — рече силно пребледнялата графиня.
— Ти си болна, любима — каза графът, придържайки я в прегръдките си. — Най-добре да си легнеш отново — рано е още за теб да ставаш. Имаш ли нещо друго да искаш от мене, което обаче да не засяга славата ми, успеха ми и живота ми?
— Не, любими — прошепна графинята. — Струва ми се, имаше нещо, което исках да ти кажа, но гневът ти го прогони от паметта ми.
— Запази го за следващата ни среща, мила — каза нежно графът и отново я прегърна. — Като изключим онези молби, които не мога и не смея да удовлетворя, то всяко друго твое желание ще бъде изпълнено безусловно, ако ще за това да трябва да се преобърне цяла Англия и всичките й колонии.
След тия думи той най-сетне се сбогува с жена си. На долния край на стълбата Варни му подаде широк прислужнически плащ и широкопола шапка, в които той така се загърна, че се преобрази до неузнаваемост. В двора чакаха два оседлани коня — за него и Варни; онези Двама-трима души от свитата му, които бяха посветени в тайната дотолкова, че знаеха или се досещаха за любовния роман на графа с красивата обитателка на замъка, чието име и ранг обаче оставаха неизвестни за тях, бяха отпратени напред още вечерта.
Антъни Фостър сам държеше поводите на якия и издръжлив кон на графа, а старият му слуга — юздите на красивия и пъргав жребец, на който — като господар — трябваше да язди Ричард Варни.
Когато обаче графът приближи, Варни излезе напред и взе поводите от ръцете на Фостър, като не му позволи да направи тази услуга, считайки я явно за своя привилегия. Фостър се намръщи в отговор на неочакваната намеса, която му попречи сам да услужи на графа, но все пак отстъпи на Варни. Графът, без да обърне внимание на всичко това, се метна на коня и забравяйки, че като е поел ролята на слуга, трябва да върви след мнимия господар, излезе умислен от четвъртития двор, като преди това махна няколко пъти с ръка в отговор на прощалния поздрав, който графинята му изпращаше с кърпичката си от прозореца на своята стая.
Когато стройната му фигура изчезна под тъмния свод на вратата, Варни промърмори: „Няма що, чудесна измама — слугата върви пред господаря!“ Той почака графът да изчезне съвсем и се обърна към Фостър, за да размени няколко думи с него.
— Гледаш ме така мрачно, Антъни — каза той, — сякаш съм ти отнел прощалното кимване на милорда. Е добре, за сметка на това аз пък го подсетих да ти остави за спомен един по-добър дар за преданата ти служба. Виж! Кесия с такова истинско злато, каквото едва ли изобщо е подрънквало в пръстите на някой бедняк. Хайде, човече, преброй го — добави той, докато Фостър с мрачна усмивка вземаше златото — и прибави към него и тлъстичкия дар, който той снощи поднесе на Джанет за спомен.
— Как така! Как така! — бързо заговори Фостър. — Нима е дал на Джанет злато?
— Да, и защо не, човече? Да не би нейните грижи за красивата господарка да не заслужават награда?
— Тя няма да го вземе — каза Фостър. — Тя ще го върне. Аз добре знам как той се увлича по красивите личица — пламенно, но за кратко. Неговата любов е непостоянна като луната.
— Ти си се побъркал, Фостър. Как можеш да се надяваш на такова щастие — милордът да удостои Джанет с милостивия си поглед? Че кой, дявол да го вземе, ще седне да слуша дрозда, когато пее славей?
— Дрозд или славей — за ловеца на птици е все едно. А самият вие, мистър Варни, изкусно умеете да надувате свирката, щом трябва да се примамят игривите птички в мрежите му. Не желая за Джанет това дяволско благоволение, към което сте тласнали вече не едно и не две нещастни момичета. Смешно ли ви е?
Аз ще спася от ноктите на дявола поне един човек от своето семейство, бъдете сигурен в това. Тя ще върне златото.
— Или пък ще ти го даде на тебе да го пазиш, Тони — каза Варни, — а това вече няма да е лошо. Но стига толкова, сега трябва да ти кажа нещо по-важно. Нашият господар се завръща в двора с не много благоприятно за нас настроение.
— Какво искате да кажете? — попита Фостър. — Да не би вече да му е омръзнала неговата красива играчка, неговото развлечение? Той я купи на твърде висока цена и аз съм готов да се обзаложа, че сега се разкайва за покупката си.
— Ни най-малко, Тони — отвърна Варни. — Той я люби безумно и заради нея е готов да напусне двора. А стане ли това — пропадат надежди, богатство и спокоен живот. Църковните земи ще трябва да се върнат обратно и пак добре ще бъде, Тони, ако наемателите не бъдат призовани в ковчежничеството да дават сметка.
— Това ще означава гибел — рече Фостър и лицето му се свъси от мрачни предчувствия, — и то заради някаква си жена! Да беше поне за спасение на душата му, както и да е! И на мен понякога ми идва да пропилея всичко, което имам, и да стана един от бедните енориаши в нашата община.
— Твърде е възможно и да станеш, Тони — каза Варни, — но, струва ми се, дяволът няма да повярва в твоята принудителна бедност и ти пак ще бъдеш на загуба. По-добре следвай съвета ми и Къмнър хол ще бъде твой: никому нито дума за посещението на Тресилиан тук, докато аз не ти кажа!
— А защо, моля ви се? — попита Фостър, изпълнен с подозрение.
— Глупак такъв! — ядоса се Варни. — При настроението, което е обхванало сега милорда, най-сигурният начин да бъде затвърдено окончателно решението му да се оттегли от двора е да научи, че такъв един призрак витае около дамата му в негово отсъствие. Той ще пожелае сам да поеме ролята на ламята, която пази златната ябълка, и тогава, Тони, твоята работа тук ще бъде свършена. Умният и от една дума разбира! Сбогом! Трябва да го настигна.
Той обърна коня си, пришпори го и препусна под сводестата врата, за да догони господаря си.
— Дано твоята работа да е свършена или пък да си счупиш врата, сводник проклет! — промърмори Фостър. — И все пак аз трябва да му играя по свирката, защото ни свързват общи интереси, а пък той умее да върти високомерния граф, както си иска. Джанет обаче трябва да ми даде тия златни монети, за да се похарчат за богоугодни цели. Ще ги държа отделени в ковчежето си, докато дойде подходящ случай да ги употребя. Никакви отровни изпарения не бива да облъхват Джанет. Тя трябва да остане чиста като ангел, дори и само за да се моли на бога за своя баща. Аз вървя по опасен път и нейните молитви са ми нужни. Наоколо вече се носят най-невероятни слухове за начина ми на живот. Енориашите ме гледат студено, а когато мистър Хоулдфорт говореше, че лицемерът винаги си оставал лицемер, стори ми се, че гледаше право в мен. Ламборн е прав — католическата вяра беше по-удобна. Човек трябваше само да спазва предписаното — да чете молитви, да слуша литургии и да ходи на изповед, — за да получава опрощение на греховете си. Тези пуритани следват много по-труден и неравен път. Аз обаче ще положа усилия — всеки път, преди да отворя железния си сандък, поне един час ще чета библията.
В това време Варни препускаше след своя господар и скоро го настигна — графът го чакаше при задната врата на парка.
— Бавиш се, Варни — каза графът, — пък времето ни е малко. Чак в Удсток ще мога спокойно да хвърля тази маскировка, а дотогава ще пътувам с известен риск.
— Дотам има само два часа бърза езда, милорд — отговори Варни. — Забавих се, защото исках още веднъж да напомня на този Фостър за нареждането ви да внимава и да пази всичко в тайна, а също и за да разуча къде се намира джентълменът, когото искам да препоръчам за свитата на ваша свет лост на мястото на Тревърс.
— Смяташ ли, че ще е годен за моя антишамбър? — попита графът.
— Буди надежди, милорд — отговори Варни. — Впрочем, ако ваша светлост е склонен да продължи сам по-нататък, аз бих могъл да се върна в Къмнър и да ви го доведа в Удсток, преди да сте станали от леглото.
— Да, както знаеш, в момента аз вече спя там — каза графът. — Затова не жали коня, за да дойдеш навреме за утринния ми прием.
Той пришпори коня си и препусна напред, а Варни се върна в Къмнър по главния път, заобикаляйки
