парка, слезе от коня пред вратата на „Черната мечка“ и попита за мистър Майкъл Ламборн. Тази забележителна личност не закъсня да се появи пред новия си господар, но вече не изглеждаше така бодър и весел, както преди.
— Изгубил си дирята на твоя приятел Тресилиан, нали? — каза Варни. — Познавам по унилата ти физиономия. Толкова ли струва твоята умелост, безсрамен измамнико?
— Мътните да го отнесат, досега така зорко никого не съм следил! — възкликна Ламборн. — Вървях подире му, докато се скри тук, при моя вуйчо, залепих се като пчелен восък за него, дебнах го по време на вечеря, проследих го до стаята му, като отиваше да си легне, и — изведнъж фокус, мокус, препаратус — на другата сутрин го няма и дори самият коняр не знае накъде е потеглил!
— Ти май се опитваш да ме баламосаш, драги — процеди през зъби Варни. — Ако излезе така, кълна ти се, че ще се разкайваш!
— Сър, и пай-доброто куче понякога изгубва следата — отвърна Ламборн. — Каква полза мога да имам аз от това, този юначага да изчезне безследно? Попитайте стопанина, Джайлс Гозлинг, попитайте готвача и коняря, попитайте Сесили или когото си щете от хана дали съм изпускал из очи Тресилиан, докато не отиде да си легне. В края на краищата беше ли нужно да седна да бдя край леглото му като болногледачка, след като се уверих, че спокойно и кротко си легна да спи? Преценете сам дали съм виновен.
Варни наистина поразпита някой и друг от хората в хана и разбра, че Ламборн говори истината. Всички потвърдиха, че Тресилиан е заминал най-неочаквано и внезапно по някое време след полунощ.
— Не мога да го обвиня обаче в нищо — подчерта стопанинът. — Оставил е на масата в стаята си пари не само за сметката, но и за почерпка на прислугата, без да е имало нужда всъщност, защото, както изглежда, си е оседлал коня сам, без помощта на коняря.
След като се убеди, че Ламборн съвестно е изпълнявал задълженията си. Варни взе да го разпитва за бъдещите му намерения и за какво изобщо смята да се залови занапред, като намекна, че е подразбрал от Фостър за желанието на Ламборн да постъпи на служба при някой придворен.
— Бил ли си някога в двора? — попита той.
— Не — отговори Ламборн, — но от десетгодишната си възраст насам поне веднъж седмично сънувам, че съм там, и то на висока служба.
— Ако сънят ти не се изпълни, вината ще е твоя — каза Варни. — Имаш ли нужда от пари?
— Хм! — изсумтя Ламборн. — Аз обичам удоволствията.
— Отговорът ти е достатъчно ясен и откровен — рече Варни. — Известно ли ти е обаче какви качества се изискват, за да влезе човек в свитата на един придворен, който предстои все повече да се издига?
— Представял съм си ги, сър — отвърна Ламборн. — Да речем: зорко око, затворена уста, бърза и смела ръка, пъргав ум и притъпена съвест.
— А твоята, предполагам — каза Варни, — отдавна трябва да се е притъпила, нали така?
— Не си спомням, сър, изобщо някога да е била особено остра — отвърна Ламборн. — Като младеж имах някои залитания, но ги поизтрих от паметта си на грапавия воденичен камък на войната, а това, което остана, измих в широките вълни на Атлантика.
— Значи, си служил в Индия?
— И в Източна, и в Западна — отвърна кандидатът за придворна служба, — на море и на суша. Служих на португалците и на испанците, на холандците и на французите, воювах и за наша сметка с банда весели момчета, които твърдяха, че оттатък екватора не можело да има мир и спокойствие29.
— Ти можеш да свършиш добра работа и на мен, и на моя господар, и на себе си — каза след кратка пауза Варни. — Запомни обаче, че аз познавам хората и отговаряй откровено: можеш ли да бъдеш верен?
— Дори и да не познавахте хората — каза Ламборн, — аз щях да се чувствувам задължен да ви отговоря с „да“ без всякакви увъртания и да се закълна за това и в живота, и в честта си, и така нататък. А тъй като ми се струва, че ваша милост предпочита честната истина пред хитрата лъжа, ще ви отговоря, че мога да бъда верен до подножието на бесилката, да, и до примката, която виси от нея, стига да се отнасят добре с мене и добре да ми плащат. Само при това условие.
— Вероятно — каза с подигравателен тон Варни — към останалите ти достойнства може да се прибави, когато моментът го наложи, и умението да изглеждаш сериозен и благочестив.
— Нищо не ми струва да кажа „да“ — отвърна Ламборн, — но ако трябва да бъда откровен, ще отговоря с „не“. Щом ви е нужен лицемер, вземете Антъни Фостър. Още от детските години него го преследва някакъв призрак, който той нарича религия, макар набожността му да е от такъв вид, че винаги му носи печалба. Аз обаче нямам такива способности.
— Добре — каза Варни. — Като нямаш лицемерие, нямаш ли поне кон в конюшнята?
— Имам, как да нямам, сър! — възкликна Ламборн. — И то такъв, че може да надбяга най-добрите ловни коне на херцога. Когато на времето при Шутърсхил по грешка спрях един стар търговец на добитък, чиито джобове бяха далеч по-пълни от тиквата му, моят чудесен дорест кон ме измъкна от опасността въпреки цялата тупурдия.
— В такъв случай оседлай го веднага и тръгвай с мен — рече Варни. — Остави дрехите и вещите си на стопанина да ти ги пази и аз ще те заведа на такава служба, от която ако не успееш да се издигнеш нагоре, ще трябва да се сърдиш не на съдбата, а на себе си.
— Храбро и смело напред! — рече Ламборн. — След миг възсядам. Ей, конярю, оседлай коня ми и не губи нито секунда, ако ги е скъпа тиквата. Прекрасна Сесили, вземи половината от съдържанието на тази кесия като утеха за ненадейното ми заминаване.
— Не, това вече няма да го бъде! — намеси се баща й. — Сесили не желае подобни спомени от тебе. Измитай се, Майк, и върви да търсиш божията милост, ако можеш, макар че там, накъдето си тръгнал, струва ми се, няма да я намериш.
— Стопанино, бих искал да зърна тази твоя Сесили — рече Варни. — Толкова много съм слушал за красотата й.
— Почерняла от слънцето красота — възрази стопанинът, — подготвена да издържа на дъжд и на вятър, но не такава, че да се хареса на един тъй изтънчен и взискателен господин като вас. Сега е още в стаята си и не може да се покаже пред очите на такъв подранил кавалер като моя благороден гост.
— Е, нищо, бог да я пази, любезни стопанино! — отвърна Варни. — Хайде, конете вече тъпчат от нетърпение. Сбогом!
— Прощавайте, моят племенник с вас ли ще дойде? — попита Гозлинг.
— Да, такова намерение има — отговори Варни.
— Добре си го намислил, родственико, добре — каза стопанинът. — Добре си го намислил, казвам ти го. Само че конят ти е игрив, затова гледай да не те заведе неочаквано до бесилото. Искаш ли обаче на всяка цена да постигнеш безсмъртие чрез въжето — а това не е изключено, щом си решил да тръгнеш подир този джентълмен, — заклевам те да си намериш бесило колкото може по-далеч от Къмнър. А сега те поверявам на седлото.
Междувременно Варни и новият член от свитата на графа се метнаха на конете и оставиха стопанина да довърши на спокойствие своите зловещи предвещания и съвети. Отначало тръгнаха в тръс и това им пречеше да разговарят, но когато започнаха да се изкачват по един стръмен пясъчен хълм, разговорът отново се възобнови.
— Доволен си, че ще служиш в двора, нали? — попита Варни спътника си.
— Разбира се, уважаеми господине, стига моите условия да ви харесват толкова, колкото ми харесват вашите.
— А какви са твоите условия? — попита Варни.
— Ако аз трябва да бдя зорко за интересите на моя покровител, той от своя страна трябва да гледа през пръсти на недостатъците ми — отговори Ламборн.
— Добре — каза Варни, — стига да не са чак толкова големи, че да си счупи пищялите в тях.
— Разбрано — съгласи се Ламборн. — После, ако помагам да се гони дивеч, искам на мен да оставят да оглозгам костите.
— Това е основателно — призна Варни. — Да получат по-първите, а след това и ти.
— Именно — продължи Ламборн. — Остава да прибавя само още едно условие; ако се скарам със
