— Дарявам ви живота, сър — изрече Рейвънсууд над него, — и се помъчете да го поправите.
— Боя се, че нищо свястно няма да излезе от моите усилия да го поправя — отговори Бъкло, бавно се надигна и посегна да си вземе шпагата; той беше много по-малко разстроен от изхода на битката, отколкото би могло да се очаква при буйния му нрав. — Благодаря ви за великодушието. Ето ръката ми: не храня лоши чувства към вас заради своя неуспех, нито заради вашето изкуство в боя.
Рейвънсууд го изгледа изпитателно за миг, подаде му ръка и каза:
— Вие сте благороден човек, Бъкло. Виновен съм пред вас и чистосърдечно искам прошка за необмислените си, обидни думи; признавам, те бяха несправедливи.
— Наистина ли? — зарадва се Бъкло и на лицето му веднага се изписа присъщото за него безгрижно- дръзко изражение. — Ей това най-малко съм очаквал! Защото, казват, че неохотно се отричате от думите и убежденията си.
— Никога не се отричам от думите си, когато съм ги изрекъл обмислено.
— Тогава вие сте по-благоразумен от мен: винаги първо започвам да се бия, а после се обяснявам с хората. Ако противникът бъде убит, сметките, значи, са приключени, ако ли не — мирът се сключва по-лесно след края на войната. Но какво ли му е притрябвало на този кресльо? — добави Бъкло, като посочи момчето, което идваше към тях яхнало магаре. — Жалко, че не пристигна тук мъничко по-рано. Впрочем така или иначе щяхме да довършим разпрата си; и аз наистина съм предоволен от изхода.
През това време момчето, което заставяше с пръчка магарето да препуска с всичка сила, ги приближи и също като един от героите на Осиан46, се залови да възвестява новината отдалеч.
— Господа, господа! — викаше то. — Спасявайте се! Господарката ме изпрати да ви кажа, че в ханчето нахълтаха войници. Те хванаха капитан Крейгънгелт и търсят мистър Бъкло. Изчезвайте оттук по-скоро.
— Кълна се в честта си, че си прав, приятелю — каза Бъкло. — Ето ти един петак за предупреждението. И бих дал два пъти повече на този, който ми каже къде да вървя.
— Това ще сторя, аз, Бъкло — отвърна Рейвънсууд, — елате с мен в Улфс Краг; в старата ми кула ще се намерят такива кътчета, където няма да могат да ви открият и хиляда войници.
— Това може да ви навлече беда, Рейвънсууд. Ако още не сте се обвързали с якобитите, няма защо да ви въвличам в такава опасност.
— Дребна работа, няма от какво да се боя.
— Щом е така, тръгвам с вас на драго сърце; всъщност не зная къде се готвеше да ни отведе Крейгънгелт, а щом са го хванали, той ще разкаже на властите цялата истина за мен и ще скалъпи хиляда измислици за вас, само и само да отърве въжето.
Младите мъже тозчас възседнаха конете и като кривнаха от пътя, препуснаха през полето, избирайки по-глухите пътечки, които те като ловци добре познаваха. Дълго яздиха в мълчание, като използуваха най- добрата възможна скорост за уморения кон на Рейвънсууд; накрая се стъмни съвсем и те пуснаха конете да вървят ходом, отчасти заради това, че трудно различаваха пътя, отчасти — защото вече се смятаха извън опасност.
— Е, изглежда, сега можем да поотпуснем поводите — каза Бъкло — и ако позволите, бих искал да ви задам един въпрос.
— Въпросът ви е добре дошъл — отвърна Рейвънсууд. — Но ви моля да не се обиждате, ако не сметна за необходимо да ви отговоря.
— Както обичате — рече доскорошният му противник. — Просто исках да попитам за какъв дявол вие, човек с толкова добро име, решихте да се свържете с такъв мошеник като Крейгънгелт и с такъв нехранимайко, за какъвто минава Бъкло.
— Много просто: бях в отчаяно положение и търсех отчаяни съюзници.
— Тогава защо изведнъж ни в клин, ни в ръкав решихте да скъсате с нас? — продължи да любопитствува Бъкло.
— Защото промених плановете си — отговори Рейвънсууд — и се отказах, поне за известно време, от това, което бях намислил да извърша. Както виждате, честно и откровено отговарям на въпросите ви. А сега вие отговорете на моя въпрос: какво ви свързва е Крейгънгелт — човек, който стои много по-ниско от вас и по произход, и по разбирания.
— Казано откровено, само това, че съм глупак и че пропилях състоянието си. Ще наследя богатата си леля, лейди Гърнингтън, но тя навярно е решила да живее цяла вечност. Единствената ми надежда е да се смени правителството. С Крейги се запознахме на комар. Той веднага разбра в какво положение се намирам — хитър е като дявол, — надрънка ми куп лъжи за пълномощията си във Версай и за връзките си в Сен Жермен и обеща да ми издействува капитански чин в Париж, а аз, глупакът му с глупак, се хванах на въдицата. Уверен съм, че вече е успял да разкаже на властите най-малко десет хубави историйки за мен. Ето до какво ме доведоха виното, жените, хазартът, боят с петли, кучетата и конете.
— Да, Бъкло — отбеляза Рейвънсууд, — откърмили сте в пазвата си доста змии, които сега ви хапят.
— Хубав и верен израз, мастър; но сега ще ви кажа без гняв, че вие също сте откърмили в пазвата си огромна змия, изяла всички други; тя навярно ще нагълта и вас не по-зле, отколкото шестте мои змии ще довършат всичко, което е останало на клетия Бъкло, макар че всичко, дето ми е останало, това съм самият аз — от глава до пети.
— За тези ваши думи не мога да ви се сърдя, защото пръв ви дадох примера — отвърна мастър Рейвънсууд, — но казано без метафори, в каква ужасна страст ме обвинявате?
— В жаждата за мъст, сър, в жаждата за мъст. А тази страст, която подхожда не по-зле на джентълмена, отколкото страстта към виното и към гуляите и така нататък, също е недостойна за християнина; при това е кръвожадна. Много по-добре е да счупиш някоя ограда, като преследваш кошута или някоя мома, отколкото да гръмнеш някой старец.
— Не сте прав! — възкликна Рейвънсууд. — Не съм имал подобно намерение, кълна се! Исках само, преди да напусна пределите на родината, да се срещна насаме с гонителя на моя род, за да му отправя в лицето обвинение за неговия произвол и беззакония. Щях да му обрисувам такава картина на несправедливостта, че душата му да се вцепени от ужас.
— Хм, да — съгласи се Бъкло. — Но старецът веднага щеше да ви хване за яката и да извика на помощ слугите и тогава, предполагам, вие на свой ред щяхте да го раздрусате тъй здраво, че да предаде богу дух. Само като ви види, ще се изплаши до смърт.
— Не забравяйте за тежестта на вината му! Не забравяйте, че жестокосърдечието му ни донесе гибел и смърт; той разори древния ни род, уби баща ми! В старата Шотландия човекът, нанесъл, без да трепне, такива кръвни оскърбления, ще бъде смятан за недостоен не само за ръката на приятеля, но и за шпагата на своя враг.
— Признавам, Рейвънсууд, че дяволът умее да оплита другите не по-зле, отколкото е оплел и мен. Всеки път, когато се готвя да направя някоя глупост, той започва да ме убеждава, че в цял свят няма да се намери по-благородна, по-разумна и по-полезна постъпка, и забелязвам в какво съм се забъркал едва тогава, когато вече съм до кръста в блатото. И вие също бихте извършили убий… не, отмъщение, като отнемете живота на човека единствено заради уважението и паметта към покойния ви баща.
— Разсъждавате много по-разумно, отколкото, ако се съди по поведението ви, би могло да се очаква от вас. Имате право: пороците се вмъкват неусетно в душата ни, във външно съвсем привлекателни образи като онези, които според суеверните приема дяволът, когато иска да оплете някого в интригите си, и забелязваме това, когато вече е много късно.
— Но ние можем да се отърсим от тях — възрази Бъкло, — и, непременно ще го сторя, веднага щом умре лейди Гърнингтън.
— Известен ли ви е изразът на един английски богослов: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“? — отбеляза Рейвънсууд. — Или иначе казано: по-често обещаваме, отколкото изпълняваме?
— Хм, започвам от тази вечер — каза Бъкло. — Заклевам се да не пия вино повече от кварта47, освен ако бордото ви не се окаже прекалено хубаво.
— В Улфс Краг едва ли ви очакват много изкушения — увери го Рейвънсууд. — Боя се, че ще мога да ви предложа само покрив. Всичкото ни вино и храна бяха употребени за пиршеството след погребението на
