баща ми.
— Дай боже да не ви потрябват отново по такъв скръбен повод — отбеляза Бъкло. — Но защо трябваше да изпивате всичко до капчица; това, казват, носи нещастие.
— На мен всичко ми носи нещастие — каза Рейвънсууд. — А ето ни вече пред Улфс Краг. — Всичко, което е останало в замъка, е на ваше разположение.
Шумът на морето отдавна бе възвестил на пътниците, че приближават скалата, на чийто връх далечният родственик на Рейвънсууд бе свил гнездо като планински орел. Бледата луна, която дълго бе спорила с леките облачета за надмощие в небето, сега надникна иззад тях и озари кулата, която се издигаше самотно върху стръмната скала, надвиснала над Северно море. От три страни скалата беше съвсем отвесна, а от четвъртата, обърната към сушата, някога бе имало изкуствен ров за защита, с подвижен мост, но мостът се беше счупил и разпаднал, а ровът бе почти изцяло запълнен и сега конникът можеше безпрепятствено да влезе в тесния двор, от двете страни на който се редяха ниски стопански постройки и конюшни, вече полуразрушени, а отпред, откъм сушата, дворът завършваше със зъбчата стена; на отсрещната страна се издигаше самата кула — висока и тясна, със сиви каменни стени; тя изглеждаше на бледата лунна светлина като огромен призрак, загърнат в бяло. Едва ли някой би могъл да си представи по-печално и усамотено жилище. Далеч долу отекваше зловещият и тежък плисък на вълните, разбиващи се безспир о солите, и този звук, както и цялата разкрила се пред погледа картина, напомняше ужасяващ символ на неизменна и еднообразна меланхолия.
Макар съвсем наскоро да бе настъпил здрач, нищо в това самотно жилище не подсказваше присъствието на живо същество; само в един от тесните решетъчни прозорци, пробити на различна височина и на различни разстояния един от друг, трептеше светлинка.
— Това е стаята на единствения прислужник, останал в дома ни — каза Рейвънсууд. — Добре, че поне него го има. Ако го нямаше, щяхме да бъдем лишени и от огън, и от светлина. Минете зад мен: пътят е тесен и двама конници не могат да вървят един до друг.
Пътечката следваше тясната ивица земя, която свързваше скалата със сушата, а накрая на пътечката се издигаше кулата. Избраното място и стилът на постройката говореха, че шотландските барони са се грижили повече за непристъпността на домовете си, отколкото за техните удобства.
Като напредваха внимателно, пътниците благополучно влязоха в двора. Но мина още много време, преди усилията на Рейвънсууд, заудрял силно по насоката входна врата, да се увенчаят с успех; той не преставаше да вика Кейлъб да им отвори.
— Старецът сигурно е заминал някъде или е получил някакъв припадък — каза накрая притежателят на мрачното жилище. — Дори седмината спящи48, известни от светото писание, биха се пробудили от моето тропане и викове.
Най-после се дочу плах, треперещ глас:
— Мастър Рейвънсууд, мастър Рейвънсууд, вие ли сте?
— Аз, Кейлъб, аз; отваряй по-скоро вратата.
— Вие ли сте това или е вашият дух? По-добре да ми се явят триста дяволи, отколкото призракът на господаря или безсмъртната му душа. Ако ще да сте десет пъти моят господар, аз няма да ви пусна, щом не сте с човешко тяло, от плът и кръв.
— Аз, аз съм на вратата, стари глупако! — отвърна Рейвънсууд. — От плът и кръв, и жив, макар полуумрял от студ.
Светлината в горния прозорец изчезна и започнала да се снишава, проблясваше ту в една, ту в друга бойница — очевидно Кейлъб, понесъл лампата, слизаше по витата стълба, вместена в една от ъгловите кулички на стария замък. Той се движеше съвсем бавно и това породи няколко възклицания на нетърпение от страна на Рейвънсууд и доста проклятия от по-нетърпеливия и по-несдържан негов спътник. Но преди да издърпа резето, слугата отново се засуети и още веднъж попита — наистина ли това са хора, а не безплътни духове, които молят да ги пусне в замъка в този късен час.
— Ако можех да те достигна, стари глупако — извика Бъкло, — щях да ти покажа колко безплътен дух съм аз!
— Отваряй, Кейлъб! — заповяда Рейвънсууд с по-мек тон: първо, той бе свикнал да уважава верния си стар слуга, и второ, навярно съзнаваше всичката безполезност на заплахите, докато от Кейлъб го отделя здравата дъбова врата, обкована с желязо.
Най-сетне като повдигна с треперещата си ръка желязното резе, Кейлъб отвори тежката врата и изникна пред пътниците. Това бе старец с оредяла бяла коса, оголено теме над слепоочията и остри изразителни черти, които се откроиха рязко на светлината на мъждукащата лампа, вдигната в дясната му ръка, а с лявата засланяше пламъка от вятъра. Озърташе се плахо и почтително, а силният контраст между ярко осветеното лице и засенчените бели власи би могъл да послужи за сюжет на чудесна картина, но нашите пътници горяха от нетърпение да се укрият от надвисналата буря и затова не се отдадоха на съзерцание на колоритната му външност.
— Вие ли сте това, мой скъпи господарю, вие ли сте? — възкликна старият слуга. — Горко ми! Да ви заставя да чакате пред вратата на собствения замък; но кой би могъл да помисли, че ще се върнете толкоз скоро, а и ще водите с вас непознат господин… — Тук Кейлъб млъкна и извика настрани, към някого, който бе в замъка, и явно не към тези, които чакаха на двора: — Ей, Миси, Миси, размърдай се, за бога! Наклади веднага огън! Вземи старото трикрако столче, хвърли в огъня и всичко друго, което може да гори! Боя се, че продуктите са малко — обърна се отново той към пътниците, — очаквахме да се завърнете най-рано след няколко месеца. Чак тогава щяхме да се постараем да ви приемем така, както подобава на високото ви звание и произход. Но какво да се прави…
— Какво да се прави ли, Кейлъб — прекъсна го Рейвънсууд. — Ето какво: конете ни трябва да си починат, а и самите ние също. Надявам се, че не си огорчен от обстоятелството, че се завръщам по-рано, отколкото си предполагал.
— Огорчен ли, милорд! За всички честни хора вие винаги ще си останете милорд, както вашите предци през тристате години, през които са били лордове, без да молят за това благоволението на някой виг… Да съжалявам, че се е върнал лорд Рейвънсууд в един от замъците на рода си! — Тук той отново зашепна настрани, обръщайки се към невидимата си помощница, намираща се някъде зад сцената: — Миси, заколи веднага кокошката, която мъти. И без излишни приказки! Не ти приляга! Това не е най-хубавият ни замък — продължи той, обърнал се към Бъкло. — Това е по-скоро крепост, в която лорд Рейвънсууд се укрива… хм, исках да река, не че се укрива, а се уединява в смутно време като сегашното, когато той не може да се оттегли във вътрешността на страната, в едно от главните си имения; та, право казано, стените на тая кула са много стари и си заслужава човек да ги разгледа по-отблизо.
— И затова реши да ни дадеш възможност по-дълго да им се полюбуваме — каза Рейвънсууд развеселен от извъртанията, с които старецът целеше да задържи по-дълго пътниците пред затворената врата, за да може вярната му сподвижница Миси да успее да довърши приготовленията си в замъка.
— О! Съвсем не ме интересува как изглеждат отвън стените на замъка, любезни — отбеляза Бъкло. — По-добре ни покажи какво има там вътре и отведи конете в конюшнята, това е важно.
— Да, сър, слушам, сър… непременно, сър… милордът и високопочитаемият му приятел…
— Конете, конете поеми, старче! — прекъсна го Бъкло. — След толкова уморителен и дълъг път те ще окуцеят, както стоят тук на студа, а конят ми е твърде добър, за да си позволя да го осакатя. Разбра ли, поеми конете!
— Ах, да, конете… Сега ще викна на конярите — засуети се Кейлъб и зарева с цяло гърло: — Ей, Джон! Уилям! Сондърс!… Не се обаждат. Или спят, или са някъде отишли — прибави той, изчакал няколко минути отговор на своя вик, от който бяха прокънтели стените на крепостта и на който той знаеше, че няма да получи отговор. — Когато господарят замине някъде, всичко в този дом се обръща наопаки. Няма как, сам ще се погрижа за добичетата.
— И добре ще направиш — каза Рейвънсууд, — иначе едва ли някой ще се погрижи за тях.
— Тихо, милорд, тихо, за бога! — прошепна Кейлъб на ухото на Рейвънсууд с умолителен той. — Ако не държите на собствената чест, пожалете поне моята; и без това ще ми е трудно що-годе прилично да ви устроя за през нощта, колкото и да се старая.
— Нищо, нищо — успокои го Рейвънсууд. — Отведи конете в конюшнята. Надявам се, че сено и овес ще се намерят.
