Ейнсли наблюдаваше как младата жена донася подноса и усети, че тя внимава да не забележат неудобството й, докато им се сервира. Наистина беше много красива. Сега разбра защо синът й се беше увлякъл по нея.
— Имаш наистина много хубава коса — отбеляза Ейнсли и привлече острия зеленоок поглед към себе си.
— Благодаря ви, лейди… — тя не можа да довърши.
— Лейди Блекстоун. Това е синът ми, Ян.
Колин се поклони и се осмели само за миг да погледне Ян. Той се усмихваше широко.
— Радвам се, че се запознахме, лейди Блекстоун.
Надявам се виното да ви хареса.
— Да, много е хубаво. А твоето име?
— Казвам се Лин.
— Лин, ще изпиеш ли чаша вино с нас?
— Аз… — Колин беше изумена, не можеше и дума да отрони. — Аз… Аз не бих могла. Имам работа. Моля да ме извините, лейди Блекстоун.
Колин се скри за безопасност в кухнята. Той имаше майка! Той беше добър, порядъчен мъж с майка!
— Боже, помогни ми — промълви тя, а носле се разсмя. — Харесвам човека, когото се очаква да убия. Каква ирония!
Ян възседна коня, наблюдавайки как пълната луна минава високо в нощното небе. Твърде много години мъка се бяха насъбрали в душата му и той не можеше да се отърси от мрачното настроение, което го беше обзело. Дори радостта да види Лин не можеше да измести от съзнанието му чувствата, които съпровождаха всяко пълнолуние.
Той нарочно тръгна към тъмната гора. Нощта и вълкът ще са му единствените спътници. Когато тъмнината порозовее от светлината на утрото, той ще се върне в кръчмата да се изкъпе и да поспи. Точно както правеше от твърде много години.
Тази нощ Ян го нямаше в кръчмата. Колин се опита да си даде вид, че й е все едно, че е доволна. Но лъжеше себе си. През целия следобед мислите й бяха е този мъж и не й даваха покой от мъчението, което предизвикваха. Колкото повече се опитваше да не мисли за него, толкова повече правеше точно това. Помисли си, че може да полудее.
Тя наля още една бира на Джефри, като внимаваше да не срещне погледа му.
— Той ще дойде, когато изгрее слънцето.
Колин се опита да си даде вид, че това не я интересува.
— Кой ще дойде?
Устните на Джефри се разтеглиха в широка усмивка. Той очевидно се наслаждаваше на играта.
— Тази нощ има лоша луна.
Колин усети как очите й се разширяват и й се искаше да може да владее по-умело реакциите си, защото Джефри като че ли следеше всяко нейно движение.
— Ян ще дойде, когато изгрее слънцето. Може да му приготвиш стая и вана, Лин. Той ще ги очаква.
— Ще се погрижа за това, сър.
Тя се зачуди какво ли наистина можеше да прави Ян тази нощ.
Джефри я хвана за ръка, когато тя тръгна да си ходи, и я спря. Усмивката му беше все така широка, а пламъчето в очите му също не беше потъмняло.
— Ще се погрижиш ли за нуждите на приятеля ми, Лин? Ще се погрижиш ли за Ян?
— Ще се погрижа за стаята му — тя разбра какво искаше да каже и си издърпа ръката. — Нищо повече.
— Не бъди толкова упорито, девойче — гласът му я дразнеше — Той много те харесва.
— Защо?
Джефри изглеждаше изненадан.
— Никога ли не си поглеждала в огледало? Не можеш ли да видиш собствената си красота?
— Има много красиви жени. Да си намери друга.
— Вдъхни живот на Ян, девойче. Дай му да разбере какво е да обичаш и да си обичан в замяна.
Сълзи пареха очите на Колин. Тя не искаше повече да слуша.
— Не, не мога. Остави ме на мира — тя тръгна назад. — Моля те, остави ме на мира.
Колин успя да се качи в стаята си, преди да е започнала да хлипа. Как можеше Джефри да се шегува с любовта? Думите му извикаха копнеж, който тя винаги беше потискала — нужда, която тя беше прикривала, нужда от любов, която никога нямаше да опита. Прозрението направо я връхлетя с такава сила, че тя беше безпомощна пред разрушителната му мощ.
Най-накрая заспа от изтощение, а по лицето й още имаше сълзи. Когато се събуди, свещта й беше угаснала и наоколо цареше пълна тъмнина.
— Ще запаля свещ.
— Лесли? — мислите й още се бореха със съня.
— Да, ти кого очакваше? — Тя драсна кремъка, за да запали фитила. — Може би лорд Блекстоун?
— Не, разбира се, че не.
— Не можеш да ме излъжеш, Лин. Не съм сляпа. Не отделя поглед от тебе, откакто си дошла. Ще те приеме за любовница, стига само да му позволиш.
Лесли се опитваше да се шегува, но в гласа й се долавяше и малко болка. Колин искаше този разговор да приключва.
— Трябва да сляза долу.
— Да, той скоро ще дойде. Обича водата да му е гореща.
Колин се поколеба, преди да слезе по стълбата.
— Какво прави, когато има пълнолуние?
Лесли дълго обмисля въпроса й, преди да отговори.
— Бори се с демоните в душата си.
Студени тръпки побиха Колин и тя за пръв път се зачуди за какви демони в душата на Ян ставаше въпрос. Дали не го преследваше призракът на Блеър? Може би братята й или баща й? Дали съжаляваше за всичките тези убийства.
Без повече да каже нищо, тя слезе долу да накладе огън и да стопли водата за ваната на Ян Блекстоун. В главата й се гонеха мисли, блъскаха се една в друга и създаваха безпорядък. Тя не можеше да мисли. Нищо не разбираше.
Занесе една по една кофите до стаята на Ян и напълни голямата дървена вана, която беше поставена пред камината. После сложи един чайник да заври на огъня в стаята му точно след като слънцето изгря. Приготви се да излиза.
— Няма ли да останеш и да ми помогнеш да се съблека.
Още веднъж я заварваше така и влизаше в стаята си толкова тихо, че тя не беше го чула. Това съвсем разстрои вече опънатите й нерви.
— Това и нищо друго.
Без да каже нищо, тя му помогна, като взе меча и ножа му. Докато ги слагаше на нощното шкафче до леглото, пръстите й се задържаха на дръжката на сабята. Беше тежка и много дълга. Тя се върна да му помогне да свали кожената си туника. Усети как мирише на влажна пръст и на по-силната миризма от бойния му кон. Колин сложи туниката на стола. Чу го да влиза във ваната и се обърна към него.
— Нещо друго има ли, милорд?
— Измий ми гърба, девойче.
— Длъжна ли съм? — попита тя тихо и се учуди защо ли се страхуваше да го направи. Не беше нещо необичайно да се помага на мъж, докато се къпе. Беше го правила много пъти за гостите на баща си.
— Толкова ли много искам, Лин? Ще се държа прилично. Имаш честната ми дума.
