— И защо си мислиш така?
Колин не беше подготвена за такъв въпрос.
— Аз… аз не очаквам, че толкова ще се сближим, милорд.
— Но — Ян широко се усмихна,- аз си мислех, че можем да се опознаем по-добре. Много по-добре.
— И защо си го помислихте?
— Защото ти много ме привличаш.
Та си загриза долната устна, защото не й харесваше насоката, в която беше тръгнал разговорът.
— Казаха ми — Колин внимателно си подбираше думите, — че в живота ви не е имало жена, откакто жена ви е починала.
— Така е — отговори Ян.
Тя го наблюдаваше изпод дългите си мигли.
— Защо аз, милорд?
Ян повдигна вежди, сякаш наистина не можеше да разбере защо тя не схваща причината.
— Не са ли те пожелавали мъже, Лин?
— Не — отговори тя тихо и искрено. Единствените мъже в живота й бяха семейството й, синът й и отец Макклауд. Никой не беше идвал да я ухажва. Баща й беше прекалено зает с омразата и гнева си, а фактът, че Колин би могла да копнее за съпружеска любов, беше извън обсега на вражди и дуели. Самата тя почти не беше мислила за това, защото в душата й цареше само скръб през последните години. Освен това, тя имаше Андрю. Колин нямаше нужда от почти нищо друго през последните години.
— Направо ми е трудно да го повярвам — Ян вдигна брадичката й, за да погледне в прекрасните й зелени очи, толкова бистри и ярки, че той онемя от възхита. — За жени, красиви като теб, си заслужава човек да умре.
Колин почувства как сърцето й болезнено се сви. Отново си помисли за иронията на всичко това — Ян наистина можеше да умре заради любовта й.
Ян се наведе и устните му докоснаха нейните с неописуема нежност, с неописуемо блаженство. Той отстъпи крачка назад и ниско се поклони с подчертана галантност.
— С нетърпение ще очаквам утре вечер. Моля те, обнадежди ме, дори съвсем малко, че ще запазиш един танц за мен.
Колин не се сдържа и се усмихна на палячовщините му.
— Може би, милорд, може би.
— Твоята усмивка е моята награда — промълви Ян, а после се обърна и излезе.
Малко по-късно тя чу Моли да кудкудяка, докато той минава през кухнята и излиза от кръчмата. Внушителната й фигура запълни вратата.
— Какво е това, девойче? Да не би лорд Блекстоун да е полудял? Той ми дава два шопара за тая гъска. Каза, че не бива да я готвя.
— Да — Колин почувства как осъдената на смърт птица я кълве по краката и си грачи мелодично. — Не можах да убия гъската.
Селото беше пълно с хора по случай жътварските празненства, които всички обичаха. Нощният въздух беше мразовит, но всички се топлеха с танци и смях. Пред кръчмата гореше голям огън и хората постоянно влизаха и излизаха с чаши бира и вино. Всички носеха храна и ядяха колкото можеха, а двата шопара на Ян станаха четири. Той дори беше завел Колин в Стоунхейвън, за да му помогне да напълни каруцата от собственото си мазе за случая. Тя работеше от рано тази сутрин и сега вече чувстваше как умората я е налегнала, но радостта наоколо я заразяваше.
Ейнсли Блекстоун беше само на метър-два разстояние и Колин я изучаваше. Беше грациозна жена, на която времето не бе успяло да повлияе. Косата й беше гарвановочерна, а кожата — снежнобяла. Беше красива. Очите й бяха кадифенокафяви, тук-там изпъстрени със златно. Колин разбра от кого Ян бе наследил наситения цвят на очите си — тези на майка му бяха досущ неговите. Всичките й движения, маниери, усмивката й бяха нежни и изпълнени с обич. Колин разбра, че би могла да обикне тази жена.
— Много е хубава — каза Ейнсли, като се приближи до Колин и докосна малките цветчета, преплетени в косата й.
— Благодаря — Колин отвърна на усмивката й. — Лесли ми я направи. Никога не съм могла да сплитам косата си.
— Ти си много различна от Лесли.
Колин не беше сигурна дали това е въпрос или не. Усети, че Ейнсли не очакваше отговор.
— И все пак, ти си й приятелка. Мнозина не биха могли да се сприятелят с нея — каза Ейнсли.
— Ние всички сме грешни, лейди Блекстоун.
— Да — в погледа на Ейнсли се появи тъга. — Господ прощава греховете ни… Само ако сами можем да си ги опростим.
— Понякога не е толкова лесно.
— Мисля, че ми обеща танц.
Колин нервно поглеждаше ту Ян, ту майка му. На Ейнсли това й изглеждаше забавно и в погледа й нямаше следа от тъга.
— Не съм обещавала подобно нещо.
— Виждам, че приятелката ти не те е изоставила — Ян посочи гъската, която си почиваше в краката на Колин. — Тя ми е свидетел, че ти наистина ми обеща танц.
Колин почувства, че се изчервява, а упорството му беше и дразнещо, и вълнуващо едновременно.
— Ако кажа не, ще ме оставите ли на мира?
— Разбира се, че не.
— Тогава да танцуваме, милорд.
Тя се обърна към майка му:
— Моля ви, извинете ме, лейди Блекстоун, докато усмиря сина ви.
Колин подаде ръка на Ян и му позволи да я заведе сред тълпата, която танцуваше. Гъската ги последва, а гракът й се сля с музиката и смеха. Беше в краката им и имаше опасност някой да я настъпи. Колин се опита да я прогони, но тя си остана наблизо. Ян се засмя и вдигна гъската и те свършиха танца с птицата, пъхната на сигурно място под мишницата му.
Музиката спря. Останала без дъх, Колин си взе гъската и учтиво кимна.
— Благодаря, милорд.
Тя се върна на мястото, където стоеше преди.
Ян я последва.
— Благодаря, милорд — Ян я изимитира, подразнен от резервираността й. Той сграбчи свободната й ръка и я задърпа подире си, докато не се скриха от поглед. Той спря и се завъртя така ненадейно, че тя налетя право в него.
— Извинете — промълви Колин, объркана от внезапното му избухване.
Въпреки че се опита да се освободи от прегръдката му, той не й пускаше ръката. Здраво я държеше.
— Моля ви, пуснете ме да си ида.
Той не й обърна внимание.
Изведнъж Колин изпита безпокойство. Той изглеждаше толкова тъмен, толкова зловещ. Вече не се усмихваше и не я закачаше.
— Най-добре е да се връщам.
Той нищо не каза.
— Какво искате от мен? — попита тя плахо.
— Целувка — прошепна той с плътен и дрезгав глас. — Единственото нещо, което искам, е целувка.
Тя се замисли за това и се зачуди дали не я лъже. Ако го целунеше, какво от това? Щеше ли да очаква още? Тя искаше ли да даде повече? Колин отвърна поглед и й стана неудобно от собствените й мисли. Тя сложи гъската на земята и се обърна към Ян.
— Една целувка — това ли е всичко?
— Една целувка.
