Това беше истината и в двата случая — отговори на техния, и на нейния въпрос.
Лесли изписка и се ококори от удивление.
— Господи, Моли, тя е девствена!
Руменината на Колин още повече се засили и покри цялото й лице и шия.
— О, Боже — промълви Моли с явно изумление. — Цяло чудо е, девойче, че с твоята хубост нито един мъж не те е завел в леглото си.
Смехът на Лесли отново изпълни стаята.
— Къде си била, Лин? В манастир?
Смехът й беше заразителен и тя не можа да се сдържи да не се засмее при мисълта, че разговорът им не приличаше на никой друг разговор, който е водила преди.
— Няма защо да се смееш, Лесли.
Колин се опита да си придаде сериозен вид, но не успя. Лесли само продължи да се смее, този път още по-силно.
Моли дълбоко въздъхна, а погледът й беше изпълнен с копнеж.
— Ех, да бях толкова млада и хубава — тя погали е дебеличкия си пръст Колин по бузата. — Ех, лорд Блекстоун да ми беше първият любим.
Лесли също доби сериозен вид.
— Да — а след това се разсмя. — Най-добре да понаучим това девойче на някои неща, Моли. Не бихме искали лорд Блекстоун да се разочарова от нашето момиче.
Колин изгледа първо едната жена, а после другата. Те бяха съвсем сериозни и тя знаеше, че няма смисъл да спори с тях.
— Божичко — беше единственото нещо, което успя да каже.
Продавачите крещяха, за да си хвалят стоката, и привличаха вниманието към всяка сергия или каруца. Ян търпеливо вървеше до майка си и й доставяше удоволствие да върви в крак с нея. Тя почти непрекъснато спираше и разглеждаше по някоя дреболия.
— Напоследък като че ли прекарваш доста от времето си в „Гарванът“. Да не би да има някаква конкретна причина, или пък пиенето е започнало да ти харесва, Ян?
Ян се усмихна и се опита да отвърне успокояващо на сериозния й поглед.
— Винаги съм обичал да си пийвам, майко. Но сега не повече отпреди.
Тя не даде вид, че е доволна.
— Да не би да има някое девойче тогава?
Ян знаеше, че тя вече е говорила с Джефри, а те двамата знаеха много повече за това, което става с него, отколкото самият той. Или поне те си мислеха така.
— А ако има?
Ейнсли се опита да си придаде изненадан вид.
— Та значи има жена? Момиче от кръчмата?
— За теб от значение ли ще е, ако е момиче от кръчмата?
— Аз… — Ейнсли беше хваната неподготвена от въпроса му. — Не, не мисля, че е от значение. Аз просто желая това, което те прави щастлив.
Те замълчаха за миг, а после Ян заговори:
— Не знам какво ще ме направи щастлив. Може би е нещо, което никога няма да разбера. Но тази жена предизвиква интереса ми. Много повече от която и да е друга жена от много години. Засега това ми е достатъчно.
— Значи и за мене ще бъде достатъчно — усмихна се Ейнсли и потупа сина си по ръката.
Нещо червено проблесна и привлече вниманието на Ян.
— Моля те, извини ме за малко. Няма да се бавя.
Колин се беше спряла да разглежда птиците и избираше пилета, които, изглежда, бяха охранени и пресни. Тя сложи и тях в кошницата си.
— Добро утро, Лин.
Последното нещо, което Колин беше очаквала да види тук, беше Ян Блекстоун. Той не й беше направил впечатление на мъж, който прекарва времето си на пазара.
— Добро утро, лорд Блекстоун.
Той не даваше вид, че иска да си тръгва. Просто беше застанал на пътя й. Колин се опита да го заобиколи.
— Имам много работа, ако обичате.
— Може ли да повървя с тебе?
— Аз… — тя не знаеше какво да каже, — Нямате ли нещо по-хубаво да правите?
Тя не беше искала да прозвучи грубо и съжали, че беше казала това.
Ян взе кошницата от ръката й, а после я хвана подръка, за да я преведе през навалицата от хора. Тя се спря, когато минаваха покрай една каруца.
— На Моли й трябват малко пресни зеленчуци.
Тя ги посочи с ръка.
Ян внимателно избра най-хубавите, които човекът предлагаше, като вдигаше един по един зеленчуците, за да ги одобри преди да ги сложи в кошницата, която все още държеше. След като вече превъзмогна удивлението си, на Колин й стана забавно. Никога преди това не беше виждала такова нещо — свиреп воин да се разхожда с кошница в ръка и да избира продукти от пазара. Направо да се скъсаш от смях.
— Обичам да те виждам, че се смееш, Лин. Но ми се струва, че се смееш на мен.
— Така е, сър.
Ян широко разтвори ръце и се усмихна.
— Моля те, наричай ме Ян.
На бузите му цъфнаха трапчинки и Колин беше удивена от приликата му с Андрю. Първоначално изпита някаква топлота и нежност. После, също толкова внезапно, някакво неприятно чувство я осени й тя се почувства слаба и разстроена. През последните години Колин беше обичала Андрю като собствен син, а на моменти дори забравяше, че не е. Ян Блекстоун беше баща на Андрю. Тя никога не би му позволила да й отнеме сина.
— Да не ти е лошо?
Той говореше и Колин се опитваше да се съсредоточи върху думите му, да не мисли повече за жестоката действителност, която тегнеше в съзнанието й. Не успя. Трябва да убие този човек. Трябва да направи това, което Емет й заръча, и да предпази Андрю. Трябва.
— Да не ти е лошо? — повтори Ян, загрижен при вида на пребледнялото й лице.
— Оставете ме на мира — прошепна тя и си грабна кошницата. Той се протегна и тя отстъпи. Боеше се от него и от самата себе си. — Не.
Ян гледаше как Лин се обърна и избяга от него.
По дяволите, какво толкова направих? Тя все бягаше от него. Това го разочароваше много повече, отколкото искаше да си признае.
— Ян — извика майка му. Тя се приближи до него и го хвана под ръка. — Искам малко вино. Да поспрем ли в кръчмата преди да си идем вкъщи?
— Да — усмихна се Ян. — Да пийнем по нещо заедно.
Колин сложи кошницата, която носеше, върху кухненската маса и седна. Хвана ръцете си и ги стисна здраво, за да не треперят. Беше напълно объркана. Защо беше това объркване? Отговорът беше лесен. Трябва да спази обещанието пред баща си. Лесна работа.
Не, не беше лесна.
Моли подаде глава в кухнята.
— Лин, миличка, можеш ли да изнесеш един поднос с вино.
— Да, Моли. Ей сега идвам.
Колин пое дълбоко дъх и се успокои, приготви един поднос и влезе в кръчмата.
