Ейнсли взе розата и я сложи при останалите в препълнената с красиви цветя кошница.
— Може би Колин Макгрегър много прилича на тази роза. Щом веднъж й се махнат бодлите, тя става безобидна. Срещата ви е махнала бодлите й.
— Нараних жена с меча си — каза с отвращение Ян. Той беше при розовия храст и го почистваше от изсъхнали и прецъфтели цветове.
— Ти… — майка му постави ръката си върху неговата и спря. Ян се обърна да я погледне в очите.
— Ти не си възнамерявал да я нараниш. Не можеш себе си да виниш за това, което е станало.
— Напротив. Трябва по-добре да се владея.
— Ами тя? — попита Ейнсли. — Не можеш да носиш отговорност за гнева и постъпките й. Тя си е виновна за раната. Освен това ти каза, че било само драскотина.
Ян нищо не каза.
— Розите са прекрасни тази година. Ех, да можеше баща ти да ги види — Ейнсли благоговейно погали кадифените цветчета. — Той наистина си обичаше розите.
— Най-добре си го спомням точно тук в неговата градина — в гласа на Ян вече звучеше нежност и копнеж.
— Да — тя се усмихна и също си спомни колко много съпругът й обичаше цветята. — Когато се оженихме, той тържествено обеща, че няма да се връща в Англия, стига да е с мен и цветята си.
— На моите момчета им е забавно, че аз поддържам градината му.
— Това притеснява ли те, Ян?
Този път той се усмихна.
— Не, не ме притеснява. Всички ние трябва да се забавляваме по някакъв начин. Доволен съм, че аз съм източникът на тяхното забавление.
Заизкачваха се по пътеката, която криволичеше от замъка до градините, които Блекстоун-старши беше създал. Спряха за малко преди да влязат. Ейнсли вдигна поглед да види сина си, който се извисяваше над дребната й фигурка.
— А ти какви забавления си позволяваш, Ян?
По лицето му се спусна сянка, а погледът му се смрачи и вече не можеше да се каже какво мисли.
— Имам много неща, с които да се забавлявам. Ти не бива да се тревожиш за това, майко.
Тя разбираше, че той не иска да разкрие сърцето си пред нея. Някой ден може би щеше да й каже какво се крие в него, за да сподели болката му.
— Добре, Ян. Добре — каза тя. — Някой ден.
Колин отиде до малкия навес, където държаха кравата и коня, и усети миризмата на животни и сено. Приятно беше. Тя видя Даниъл, сина на мъжа и жената, които я бяха подслонили и се бяха грижили за нея. Момченцето четкаше коня си нежно и с любов. Колин предположи, че е на осем, може би девет години. Той вдигна поглед, когато тя се приближи с бавна и несигурна крачка.
— Радвам се да видя, че вече сте на крака, мис.
— На тебе трябва да благодаря за това, млади момко. Ако не ме беше намерил, щях да умра.
Той се усмихна и се изчерви от похвалата.
— Не знам как ви открих. Вие се бяхте свила под едни папрати и не се виждахте.
— Много се радвам, че ме откри.
За миг те замълчаха, но не се чувстваха неловко заедно. Колин първа проговори:
— Може ли да помоля за още една услуга?
— Каквото кажете, мис.
— Трябва да съобщя нещо на един човек. На отец Макклауд в селото при Грегър Касъл. Ти можеш ли да свършиш това?
— Да, мога да отида утре, мис.
— Казвам се Лин.
Колин изпита угризение, че не е съвсем искрена с момчето, но не беше сигурна на кого служеха родителите му. Той пак се усмихна.
— За мен е чест, мис Лин.
Колин се засмя като чу това.
— За мен също, сър Даниъл.
— Ето къде сте били — извика майка му Джийн и тръгна към тях, като си бършеше ръцете в престилката.
— Имах нужда от глътка чист въздух — обясни Колин, като видя колко разтревожена изглеждаше Джийн.
Тя кимна.
— Да. Понякога къщата е претъпкана и мрачна. Мъжът ми напълни ваната. Една вана може да ви се отрази добре.
Колин дръпна кичур от мръсната си коса и се усмихна.
— Смятате ли, че изобщо може да се отмие тая мръсотия?
— Да, но се опасявам, че и двете ще трябва да се потрудим. Даниъл, баща ти те чака да ходите на лов. И да хванете тлъста птица за тенджерата!
Колин и Джийн гледаха как Даниъл припна да търси баща си, поруменял от възбуда. Колин забеляза майчината гордост, изписана на лицето на Джийн, която стоеше с ръка на корема си. Беше облечена с простичка вълнена рокля, с боси крака, а кестенявата й коса беше опъната назад и падаше на гърба й на плитка. Но това, което караше Колин да се чувства добре дошла и сякаш у дома си, беше нежният й поглед. Роналд и Джийн бяха непознати за нея, може би дори врагове, но Колин не изпитваше страх. Тя им имаше доверие и досега те не й бяха задавали въпроси.
— Имам една рокля, която можете да носите, ако искате. Както виждате, аз не мога да я нося.
— Наистина сте много мила.
Джийн поклати глава, а после хвана Колин под ръка, за да се върнат в къщата и да я подкрепи, ако се наложи.
— Приятно е друга жена да ти прави компания.
— Не е ли опасно да се живее толкова далече от селата?
— Никой не ни закача — Джийн влезе в къщата и посочи наоколо с ръка, за да е по-ясно. — Нямаме толкова много, че да ни окрадат.
— Спокойно е тук.
— Да. Роналд и аз предпочетохме да живеем надалеч от враждите. Не ни засягат чуждите проблеми.
Колин се усмихна с разбиране.
— И двамата сте добри хора. Винаги ще помня колко бяхте мили с мен.
Джийн отиде до камината и взе големия чайник, а после изля врящата вода в малката дървена вана, която стоеше по средата на пода.
— От това ще ти стане доста горещо, девойче — тя отмести чайника и отиде да застане до Колин. — Така, дай да свалим тия мръсни дрехи от тебе.
Колин позволи на Джийн да й помогне да се съблече, защото силите й вече не достигаха след краткия поход до навеса. Раненото й рамо беше толкова крехко, че тя се чувстваше като инвалид. Ето защо засега тя остави Джийн да се грижи за нея.
Водата беше божествена и топлината проникваше в болезнените мускули на Колин. Чудесно беше, че беше разрешила на Джийн да отмие саждите и мръсотията от раздърпаната й коса. Около нея се вдигаше пара, умът й си отпочиваше, а очите й се затваряха. После те пак бяха там. Златни очи се взираха в нея и я изучаваха.
Колин рязко се извърна и замахна с юмрук във въздуха.
— Какво има, Лин?
Въпросът на Джийн дойде по средата на внезапния гняв на Колин и тя дълбоко си пое дъх.
— Нищо — излъга набързо тя, за да прикрие колко е разстроена.
— Ето, завий се с това, преди да умреш от студ.
