Колин внимателно постави пергамента обратно в торбичката и я затегна здраво. Трябваше втори път да нападне Ян Блекстоун, за да й отговори, а съобщението му беше любезно, независимо от това, което беше сторила. Ако трябваше да постъпи като Колин, тя би приела предложението му, но като главатар на клана не можеше. Тя прекоси вестибюла и отиде при момчето, което чакаше отговора й точно зад входната врата.
— Кажи на лорд Блекстоун, че… — Тя спря, като за миг не знаеше какво да каже, а после му хвърли торбичката и го накара да я хване, преди да е паднала на пода. — Не искам предложенията му за мир. — Ще вземам каквото си искам и когато си поискам. Той ми го дължи.
— Не разбрах какво искате да кажете — измърмори вестоносецът, видимо объркан.
Колин съжали момчето — очевидно беше, че е нервно. Но тя не можеше да му позволи да види собствената й обърканост, собствената й слабост.
— Няма нужда да разбираш, Просто му кажи, че ми го дължи. Нито повече, нито по-малко.
Той кимна и направо хукна от замъка.
Колин се завъртя в кръг, но рязко спря, когато видя, че Дуайт я наблюдава. Искаше й се да намери друга причина за изражението на лицето му, за огъня, който светеше в очите му, но вече не можеше да даде друго обяснение за това, което виждаше. Прекалено много се беше изменило. Вече нищо не беше същото.
— От нещо да имаш нужда? — попита тя.
— Не — отговори той, като не даде да се разбере какво става в съзнанието му. — Просто се чудех какво иска ездачът.
— Нищо. Аз се погрижих за това.
— Да. Предполагам, че си се погрижила.
Това породи подозрение.
— Пак ли си пил, чичо?
— Да. Точно така.
— Защо го правиш?
— Кое, девойче?
Тонът му беше вбесяващ, но тя не се остави да избухне.
— Да не би да си намислил да се пропиеш съвсем?
Той обмисли въпроса й, а после кимна.
— Да, намирам, че е добър начин да умра. Премахва това, което чувствам.
— Да не чувстваш — това ли искаш?
— Всичките тези въпроси… какво точно искаш от мене. Колин?
— Истината, Дуайт, искам истината. — Колин го изгледа изпитателно, но не намери отговор на нито един от въпросите си.
— Понякога — каза той тихо и измъчено с дрезгав глас — е най-добре да не казваме какво ни е на душата.
Думите му нараниха Колин.
— От едно семейство сме.
— Не — каза той, а неговата собствена болка превърна острите му черти в тъжно изражение. — Ти вече не си просто част от семейството, Колин Макгрегър. Ти си жена. А аз съм мъж.
Дълго време мина преди тя да разбере какво иска да й каже. Първоначално замълча от ужас, а носле изпадна в плен на вцепеняващо отчаяние.
— О, мили Боже.
Когато вдигна поглед, Дуайт си беше тръгнал.
ПЕТА ГЛАВА
— Жената е луда.
Набитият човечец кимна в знак на съгласие с това, което каза Ян. Той държеше шапката си в ръка и мачкаше периферията й с юмруци, докато нервно чакаше Ян да продължи.
Ян крачеше напред-назад пред камината и се стараеше да запази ледено спокойствие. Опитваше се да не покаже какво изпитва, да скрие раздразнението, което го тормозеше, но това беше трудна за изпълнение задача. Всъщност той не само че беше раздразнен, но и ядосан.
Ян спря и се облегна на тежката дъбова полица над камината. Тя беше отхвърлила предложението му за мир и през последните месеци упорито нападаше арендаторите му и вземаше каквото си поиска и когато си поиска. А той какво да направи? Да воюва с жена? Никога! Сигурно има начин да я усмири, да я накара да забрави тази вражда, която баща й беше започнал.
— Боже, вече минаха повече от пет години. Те никога ли не се отказват?
— Един шотландец не може.
Ян се обърна и видя майка му да влиза в стаята. Той се вслушваше в съветите й. Майка му винаги беше спокойна и разумна, докато той не беше такъв.
— Снощи е нападнала фермата на Мъри — каза той.
Ейнсли Блекстоун кимна:
— Да, чух.
Тя топло се усмихна на по-възрастния мъж, който чакаше да го освободят.
— Синът ми ти е много благодарен, че отдели време да дойдеш и да го видиш по този въпрос, Мъри.
— Надявам се, че тази неприятна случка не е обезпокоила теб или семейството ти. Моля те, предай много поздрави на Патриция.
Побелялата глава кимна и бързо се отправи към вратата, а неудобството му пролича от облекчението, което озари погледа му.
— Не се безпокой за това, Мъри. Аз ще се погрижа за Колин Макгрегър.
Гласът на Ян беше суров, а тонът му беше дори по-красноречив от думите.
Рошавата глава пак се поклати и Мъри изчезна през вратата. За миг Ян се намръщи, а после се обърна към майка си.
— Защо се усмихваш?
Тя вдигна крехките си рамене и продължи да се усмихва.
— Тъкмо се чудех как възнамеряваш да се погрижиш за Колин Макгрегър.
Първоначално Ян само изсумтя. После уточни:
— Не знам. Като че ли представа си нямам как да се справя с една разгневена жена. Не, нека поясня — една разгневена шотландка, която си мисли, че има да разчиства сметки.
— А не е ли така?
Той не очакваше майка му да каже такова нещо и то веднага предизвика гняв — гняв, който вече се беше загнездил в него.
— Това пък какво означава? Просто направих това, което трябваше. Синовете на стария Макгрегър до един ме предизвикаха, а не обратното.
— Знам това, Ян. Не трябва да ми се сърдиш. Просто ти казвам, че Колин Макгрегър е загубила братята и баща си от твоя меч. Ако те бяха твои братя и баща, ти какво щеше да си помислиш? Какво щеше да направиш?
— Не знам — призна той, а объркването притъпи яростта му. — Какво да правя? Да позволя на жената да си взема каквото й се взема? Вече е нападнала три мои ферми? Да оставя нещата, без да реагирам?
— Би могъл. Тя на никого не е направила нищо.
— Досега на никого не е навредила. Ами следващия път? Кога ще престане?
Ейнсли като че ли се замисли, а после каза:
— Когато реши, че си е събрала всичко, което й дължиш.
Спомени за всяка битка, всеки един мъж, загинал от меча му, свистяха из съзнанието на Ян. Той живееше с постъпките си — нямаше избор. Но с жена не можеше да се бие, не можеше да убие жена и не
