Емет се засмя и накара Дуайт да трепне.
— Погледът в очите и огънят в слабините не са за племенницата ти, а за жена. Твоя е Дуайт, с моята благословия. Но аз няма да търпя повече лъжи.
— Добре, Емет. Повече никакви лъжи.
Ян яздеше в хладната сянка на гората, където слънчевата светлина не проникваше от гъстите раззеленени клони като балдахин от преплетени дървени пръсти. Всеки път, когато бойният му кон пристъпваше, от земята замирисваше на влага и пръст, а изгнилите иглички и листа приглушаваха тропота на копитата. Той беше прекарал нощта в гората, както правеше много пъти през изминалите години, докато търсеше покоя, който тя му предлагаше.
Той спря, когато черният вълк притихна, а ушите му се наостриха от някакъв звук, който Ян все още не можеше да чуе. Животното изправи глава, после тръгна натам, откъдето се бе чул звукът. Ян го последва и не след дълго чу детски смях и песен, донесени от вятъра. В любопитството си той отиде до края на гората, като внимаваше някой да не го види.
Няколко деца тичаха във високата трева на поляната, а някои от тях бяха толкова малки, че почти не се виждаха, а по-големите им помагаха да се придвижат. Невинността им преливаше във весел заразителен смях. Ян се развълнува, привлечен от игривостта им. Сред децата се открояваше една млада жена, с цяла глава по-висока от тях, която също тичаше. Гласът й беше по-нежен, по-мек, а собственият й смях се заглушаваше от пронизителните писъци на децата. Той прикова поглед в нея.
Завистта, която го завладя, го хвана неподготвен. Той гледаше как тя вдига едно дете, после го завърта около себе си, а то крещи от удоволствие и се чува над другите. Другите деца се приближиха с вдигнати към жената ръце и я замолиха да им даде и на тях да полетят като птички. Едно по едно, тя ги вдигаше, а после ги въртеше и те сякаш летяха. Най-накрая, изтощена, тя падна на земята. Всички деца се скупчиха около нея, целуваха я и я прегръщаха от благодарност. Сърцето на Ян се сви и дъхът му заседна в свитото гърло. Почуди се дали някога ще изпита радостта да си има дете. Достоен ли беше за такива удоволствия?
Дълбоко в себе си той смяташе, че не е. Бог му беше дал дете, а той се беше отвърнал от него в яростта си. Дори и това, че знаеше, че не го е сторил нарочно, не успокояваше съвестта му. Какво ли щеше да направи, ако беше знаел, че Блеър е бременна? Дали яростта му от нейната измяна би смекчила чувствата му към бебето?
— Дрю!
Жената извика и смути мислите му, като прекъсна мъчението, наложено от самия него. Трябваше му малко време, за да види жената, която се отдалечаваше от групата.
— Дрю — извика тя пак.
Ян надникна пак и видя по-големите деца да се скупчват около по-малките и да тръгват към селото. Само жената се беше отправила към гората, а по походката и личеше загрижеността.
Малкото момченце изникна от гората и Ян се разтрепери неудържимо. Страхът го накара незабавно да тръгне, а бойният му кон се подчини на нареждането му. Когато вече се беше приближил до детето, глиганът се хвърли.
Ян се наведе от седлото и грабна момченцето с един замах, точно когато черният вълк се хвърляше към дивото прасе и пресичаше нападението му. При втория сблъсък вече се чуваше ръмженето на вълка и грухтенето на глигана. Прасето отстъпи пред свирепостта на вълка.
Светли очи с цвят на тъмен мед се взряха в Ян. Разрешената черна коса и тъмна кожа го накараха да си помисли, че така можеше да изглежда и собственият му син стига да се беше родил и да беше жив.
— Дрю — Ян чу как жената извика още веднъж, този път от по-близо.
— Добре ли си момко? — попита той.
Малката главичка кимна утвърдително.
Ян нежно го свали на земята. Детето посочи към вълка.
— Кученце няма хапе?
Ян се усмихна.
— Няма страшно от кученцето, Дрю. Сега върви.
Колин пак извика сина си, като инстинктивно предчувстваше опасността.
— Дрю.
— Мамо.
Сълзи заслепиха Колин, когато се затича към мястото, откъдето се чуваше гласът му. Чувство на облекчение я завладя, когато го видя. Тя коленичи и притисна Андрю към себе си.
— Много ме изплаши, Андрю. Знаеш, че не бива да отиваш, където и да е сам.
— Аз вижда Зайо Байо и иска вземе у дома.
Колин взе Андрю в обятията си и стана.
— Хайде да настигнем другите.
Андрю се извъртя в ръцете й и погледна назад.
— Вземи кученце у дома.
Колин бавно се обърна, а после се вкочани.
— Хубаво кученце — извика Андрю и се заизвърта да слезе на земята.
— Шшт — прошепна Колин на ухото му като го усмиряваше. Кученцето няма да иска да дойде с нас у дома. То обича да живее в гората.
Тя предпазливо отстъпи една крачка пред вълка и хвана още по-здраво Андрю, преди да побегне.
— Виж — пищеше от удоволствие Андрю. — Кученце ходи у дома.
След като се осмели да погледна назад, Колин видя как вълкът се приближава. На преден план изскочи страхът, но все пак инстинктът й подсказа, че животното не е опасно. Той клекна на задните си крака и зачака с глава на една страна, като че ли изразяваше любопитство.
— Кученце, помогни ми.
В очите на сина й не личеше никакъв страх, а когато пак погледна вълка, той вече се беше излегнал на земята с глава, скътана между предните му лапи. Излъчваше покорство, дори беше дружелюбен.
Колин отхвърли тази идея и се ядоса на себе си, че е толкова невнимателна.
— Слушай мама, Андрю.
Андрю любопитно я изгледа и зачака.
— Махни за довиждане на кученцето. Трябва да тръгваме.
Андрю махна с пухкавата си ръчичка и Колин се отдалечи, като хвърляше погледи назад през няколко крачки. Сега животното само ги наблюдаваше и не направи нито крачка след тях. Колин си позволи да позабави крачка.
Ян тръгна да си ходи, чак след като се беше уверил, че младата жена и детето й са на безопасно разстояние. Той не беше успял ясно да види жената, защото главата й беше покрита, а лицето й не гледаше към него. Знаеше само, че има син на име Андрю.
— Хайде, кученце — Ян извика на вълка, а после се разсмя на невинността на детето. Изведнъж го обзе желанието да има цял куп такива дечурлига.
Колин влезе в малката селска черква, чиито врати бяха широко отворени за всеки, който искаше да влезе. Както винаги я завладя чувство на спокойствие, с желание прие подкрепата в момент, когато в душата й се беше вселил смут. За миг тя спря и събра силите, които й се предлагаха, а после мина покрай застарелите дървени пейки и простичкия олтар до края, където знаеше, че ще намери отец Макклауд.
— Добро утро, отче.
Отец Макклауд вдигна поглед от книгата си и се усмихна, а сивите му очи се изпълниха с радост.
— Колин, каква приятна изненада. Напоследък не идваш толкова често, колкото бях свикнал да те виждам.
Свещеникът стана и прегърна Колин със сила, която не съответстваше на побелялата му от старост коса. Той вдигна Андрю и с обич разроши косата му.
— Растеш с по два сантиметра всеки път, когато те видя, момко — той нежно върна Андрю на мястото
