му.
— Добро утро, отец Макклауд — каза Андрю както трябва, като изглеждаше толкова пораснал, колкото му позволяваше дребното телосложение. — Носим малко хляб. Аз помогнах на мама да го направи.
Андрю се протегна и издърпа дръжката на кошницата, която държеше Колин.
— Виж — той гордо посочи към него.
— Господи, какъв прекрасен хляб! Браво на тебе, Андрю — отец Макклауд прие подаръка. — Случайно е останало малко сладко от цариградско грозде в кухнята. Да го изпробваме ли? Да видим дали хлябът е хубав?
Андрю взе кошницата и хукна напред към кухнята, като почти докосваше пода с товара си.
— Глезите го, отче — Колин се опита да си придаде строгост, но вместо да се намръщи, тя се усмихна.
Отец Макклауд й каза, че тук не е права.
— Глупости. Ами ти, Колин? За една голяма дама, каквато си ти, е недопустимо да пече хляб. И какви са тези работи, на които учиш Андрю?
Тя просто повдигна рамене с престорено безгрижие, като отхвърли притесненията му толкова лесно, колкото той нейните. Колин се отпусна в присъствието на добродушния отец и те искрено и с обич си побъбриха.
— Аз обичам да пека хляб, а Дрю обича да ми помага във всичко, което правя.
— Е — обобщи отец Макклауд, когато стигнаха до малката кухничка в дъното на църквата, където Андрю нетърпеливо чакаше хляба и сладкото си, — още по-добре за мене.
Колин седна до Андрю, а малката маса едва ги побираше. Тя наблюдаваше как отец Макклауд донася сладкото от малкия, очукан долап, който служеше и за бюфет, и за килер едновременно. Той внимателно разряза топлия хляб, а после дебело го намаза с подсладеното цариградско грозде. Андрю се облиза и взе резена, който му беше предложен.
— Благодаря — измънка той учтиво, а после, без да се бави, отхапа голям залък, а по устата му останаха следи от това, което беше ял. — Вкусно! — По лицето му грейна одобрение.
— Ще стопля малко вино за нас, девойче.
Само минутка беше необходима на Андрю да погълне почерпката си.
— Може ли да изляза да поиграя?
Докато отец Макклауд слагаше чайника на огъня, Колин обърса червеното петно от лицето на Андрю.
— Стой в градината. Няма да се бавя.
Колин с любов наблюдаваше как Андрю изтърча от кухнята, целият грейнал от радост.
— Наистина имаш късмет, Колин Макгрегър.
— Да, Андрю е цяло щастие… Той е смисълът на моя живот.
Колин спря за момент, а любовта, която бе изпълнила сърцето й, беше изместена от ярост, която я разтърси и физически, и психически.
— Не знам защо Бог избра мен да прокълне, когато баща ми умря. Защо ми е сторил това, отче?
Отец Макклауд отиде до прозореца и започна да наблюдава с гръб към Колин как Андрю си играе в малката черковна градина.
— Не е наша работа да питаме защо, чедо.
Той се обърна да погледне Колин, а по лицето му се четеше съчувствие.
— Не можеш да поставяш под въпрос пътя, който ти е определил да следваш.
— Боя се — прошепна Колин. — че това е пътят към ада.
— Баща ти едва преди седмица беше погребан, девойче, и от мъката ти се ражда този страх. Осланяй се на Бог. Той ще те води.
Колин стана и се премести да седне до отец Макклауд.
— Понякога не съм сигурна, че вярата ми е достатъчно силна.
Той взе ръката й в своята, а после сложи другата си ръка отгоре. Неговият допир я стопли и успокои. Искаше й се да може той завинаги да се грижи за нея.
— Ти винаги си вярвала в Бог и си се уповавала в него, Колин. Защо се съмняваш в убежденията си?
Тя замълча за малко, а после попита:
— Вярваш ли, че той може да се превръща във вълк? — Колин знаеше, че няма нужда да уточнява кой е този „той“. — Вярваш ли в такива магии?
Свещеникът взе ръката й в своята и продължи да я потупва, докато говореше. Те излязоха от кухнята и се върнаха в параклиса.
— Хората са подтиквани да правят много неща от слабостите си. Една слаба вяра може да се подхранва от невежество, алчност или срам, а тези, които я приемат, приемат собствената си разруха.
Те седнаха на една пейка, а отец Макклауд се вгледа в кръста и изображението на Христос.
— Невежеството кара хората от селото с готовност да приемат магьосничеството и магиите. Това, което не разбират, те си обясняват с магьосничество.
— Аз винаги съм знаела в какво вярвам и в какво не вярвам — Колин сведе поглед и погледна ръцете си, объркана и нещастна. — Но вече не знам какво да мисля, отче.
— Накрая ще разбереш какво е истина и какво не е. Вгледай се в сърцето си за отговор.
Андрю влезе тичешком в параклиса, с порозовели от играта бузи.
— Мамо! — Той спря пред нея, като дълбоко си поемаше въздух. — За теб.
Той й връчи букет цветя, които сам беше набрал, а лицето му грееше от гордост.
— Много са красиви, Дрю.
Тя прие подаръка му и се наведе да целуне сина си не бузата, а след това го придърпа на скута си. Андрю сложи глава на рамото й. След секунди вече очите му се притвориха, а след това съвсем се затвориха и той заспа.
— Момчето има късмет, Колин.
— В какъв смисъл, отче?
— Той има теб — каза простичко той. — Много смелост е необходима да отгледаш детето на чужда жена като свое и така всеотдайно, така истински да го обичаш.
— Лесно е човек да го обича. Няма нещо, което да не направя за Андрю.
Собствените й думи й напомниха за спора й с Емет и тръпки я побиха от това. Колин още по-силно притисна Андрю.
— Девойче.
Отец Макклауд пак привлече вниманието й.
— Колин, добре ли си?
— Да — промълви тя. — Добре съм.
Думите й като че ли не убедиха отец Макклауд.
— Ти изглеждаше доста… — той се мъчеше да намери точната дума, — ожесточена.
Колин се опита да се съвземе и да сложи безгрижна усмивка на устните си.
— Добре съм. А ние трябва да тръгваме.
— Но виното вече трябва да се е стоплило.
Колин вдигна спящия си вързоп и стана.
— Може би някой друг път.
Той кимна.
— Отче, искам да те помоля за една услуга.
— Каквото пожелаеш, чедо.
— Ако нещо ми се случи — каза Колин, като си пое дълбоко дъх и успокои чувствата си, — ще вземеш ли Дрю?
По лицето на отец Макклауд се изписа учудване.
— Ами семейството ти, чедо?
Колин не го изчака да продължи.
— Не, искам да обещаеш, че ще го отведеш далече от тук. Далече от семейството ми и — тя пак спря за
