се съмняваше, че точно до това ще се стигне, ако тя продължаваше с безразсъдните си постъпки.
Ян въздъхна и си помисли, че тя точно това искаше.
— Ами ако реши да си вземе най-високия налог — живота ми? Ти пак ли ще го одобриш?
— Разбира се, че не — заяви Ейнсли, а след това по лицето й се изписа безпокойство. — Да не би да я смяташ за толкова глупава?
— Не знам. Може би — Ян се замисли, а след това широко се усмихна. — Научих се никога да не подценявам един шотландец или пък шотландка.
В очите на майка му засия огънче и той се удиви, като видя колко беше красива. Сега разбираше защо баща му беше изоставил Англия, за да бъде с Ейнсли и живее в Шотландия.
— Ян, сине мой, шотландската ти кръв надделява над английското в тебе — сега вече нямаше и следа от закачливостта й, а на нейно място беше дошла една сериозна мисъл. — Бъди търпелив. Това момиче има да преодолее много скръб. Ти на свой ред изпита много горчивина и ти беше трудно да се освободиш от нея.
Това накара Ян да потръпне, но не от удоволствие. Ще можеше ли някога да се освободи от чувството за вина, от болката? Беше се отчаял, че никога вече нямаше да може да води нормален живот.
— Кланът Макгрегър упорства. Те трябва да престанат с това, не аз.
— Е, да се помолим на Колин да й дойде ум в главата.
— Направи го, майко — като ветрец, който подухва, Ян почувства как ядът му си отива, а на негово място идва голяма тъга. — Докато се молиш, помоли се и за мен. Помоли се да намеря отговор преди някой да пострада или да загине.
Слънцето се скри зад планините и въздухът захладня. Колин знаеше, че трябва да влязат вътре, но не й се искаше да се откаже от удоволствието да наблюдава как синът й си язди понито. От конете, торта, сеното и праха се носеше силна, тежка миризма — миризма, която тя винаги свързваше с конюшните. Миризмата не й пречеше — тя дори й харесваше. Беше земна и естествена.
— Много добре, Дрю.
Колин яздеше редом с понито и държеше юздата, а Андрю седеше изправен и горд и обикаляше двора на конюшнята. Смехът му, висок и пронизителен, се подхващаше от нейния, топъл и мек.
— Пусни! Пусни!
Андрю задърпа камшика й, като се опитваше да я накара да пусне юздата. Колин я беше страх да я пусне, но знаеше, че той иска да язди без помощта й. Тя дълбоко си пое дъх и освободи понито.
Горд от самостоятелността си, Андрю остана на седлото, а животното подтичваше. Победоносните му викове просълзиха Колин. Тя ръкопляскаше и го окуражаваше в отговор на новопридобитото му умение и смелост.
— Я виж — извика тя и се обърна в кръг, докато синът й яздеше наоколо. — Ти толкова си пораснал.
— Виж, чичо Дуайт — Андрю се пусна с една ръка, но веднага се хвана пак, защото залитна. — Яздя съвсем сам.
— Да, наистина, момко.
Колин изпита някакво чувство на несигурност, когато Дуайт се приближи и застана до нея. Той нищо не каза. Само гледаха Андрю как продължава да язди, а мъничкото му телце отскача нагоре-надолу в ритъм с бавния, накъсан ход на понито.
— Чудесно момче е, Колин. Добре направи, че го отгледа.
— Направих всичко, което можах.
Пак настъпи напрегнато мълчание. Колин се чудеше какво си мисли чичо й, но се боеше да попита. На моменти даже се опитваше да се убеди, че всичко това си го беше въобразила, че това, което беше казал, го беше казал пиян и не е било на сериозно. Той й беше чичо, роднина. Сигурно грешеше. Изпълни я чувство на срам, от което се разтрепери и разстрои.
— Да не би нещо да не е наред, девойче?
Колин се обърна към Дуайт и погледът й срещна неговия. Той не си спомняше. Сега вече тя беше убедена.
— Всичко е наред.
Тя излъга, но не смееше да му позволи да си мисли, че се страхува от неговите чувства. Това я преследваше като ехо в каменна пещера, което всеки път се връща. Вярно беше. Тя се страхуваше от любовта му към нея — любов, която не беше роднинска, а между мъж и жена.
Това разкритие я развълнува със силата си, почувства се напрегната и буца заседна в гърлото й. Невъзможно беше! Колин се опита да се пребори със собствените си мисли и чувства, които не се спираха.
— Дрю — извика Колин, като почувства, че повече не издържа. — Понито вече трябва да почива. Утре пак ще яздим.
Андрю дотърча на гърба на понито и внимателно дръпна юздите. Гореше от гордост, а очите му светеха от радост за постигнатото.
— Не може ли още малко да пояздя?
— Не, стъмва се. Трябва да се приготвиш за лягане, момко.
Той се нацупи, но направи това, което Колин му беше казала и се спусна от коня в ръцете й, които го посрещнаха.
— И ти същото правеше, девойче. Ако можеше, щеше да спиш на понито.
Тя изпита лека носталгия, която облекчи малко страха й. Точно Дуайт я беше учил да язди.
— Все още си мисля за това пони. Как й беше името?
— Ти й викаше Цвете.
— Цвете — захихика Андрю на името. — Глупаво е.
— Точно толкова глупаво, колкото Черньо — Колин го погъделичка по коремчето, а хихикането му прерасна в смях. — Давай да те стягаме за лягане, Дрю. Късно става.
— Лека нощ, Колин.
Колин се обърна към Дуайт и се усмихна, а неловкото чувство, което изпитваше, остана скрито.
— Лека нощ, чичо. Всичко ли е готово за утре вечер?
Дуайт кимна, но нищо не каза. Колин знаеше, че той смята, че е прекалено рано за второ нападение, но тя точно това искаше — да си остане непредсказуема.
Да слуша смеха, разговорите, стъргането по пейките и пукащите съчки в огъня беше втора природа за Ян, а кръчмата „Гарванът“ — втори дом. Харесваше му не само силната бира, която сервираха тук, но и компанията, която си беше създал. Ян обичаше да прекарва времето си с неговите момчета и Джефри винаги беше добре дошъл при него. Той знаеше, че се чувстват повече у дома си в кръчмата. Сковаността на Стоунхейвън беше прекалено официална за веселието им. И всички те, включително Ян, уважаваха и обичаха Ейнсли твърде много, за да я карат да търпи пиенето им, затова ходеха в кръчмата в такива случаи. Ян с нетърпение очакваше тихите вечери, прекарани с майка му, а тя нямаше нищо против нощите, които той прекарваше с неговите момчета. Тя беше свикнала той да идва и да излиза и никога не се оплакваше за многото нощи, през които той оставаше в кръчмата, защото разбираше мрачните му настроения по-добре, отколкото самият той.
— Кажи ми, Джеф. Ти какво би направил?
Ян внимателно наблюдаваше приятеля си, а доброто настроение и закачливостта, с които беше започнал, изчезнаха, когато се замисли над въпроса на приятеля си.
— Малко е трудно, Ян. Ако беше мъж, можеше да се справиш с положението, както правеше в миналото. Но тъй като главатарят на клана сега е жена, представа си нямам какво трябва да се направи по въпроса.
— Мама смята, че трябва просто да я оставя на мира да й мине.
— Смяташ ли, че е толкова просто?
— Не знам. Времето ще ни даде отговора, сигурен съм.
Някой влезе в кръчмата и Ян и Джефри замълчаха и погледнаха натам. Човекът беше много развълнуван
