мъж се надвеси по-близо, за да го чуе какво казва, а после тръгна и остави Блекстоун зад себе си.
Той погледна назад към мястото, където стоеше тя, и изкрещя, за да го чуе в дъжда, който се изливаше над тях:
— Ти си луда и аз няма да се бия с тебе, Колин Макгрегър.
— Не съм луда! — отвърна с писък Колин подире му. — Не съм луда, проклет кучи…
Клетвите й заглъхнаха, когато разбра, че той не може да я чуе. Без да губи време, тя намери коня си и го последва.
Трудно беше да го следи с поглед, защото конят му препускаше бясно. Буреносни облаци закриваха луната и не пропускаха светлината, а от това ездата й ставаше опасна.
Тя нямаше да отстъпи на стихията. Гневът в душата й бушуваше и се превръщаше във властна сила, срещу която не можеше да се опълчи и която я тласкаше все по-силно и по-бързо.
Мислел, че е луда!
До съзнанието й най-после достигна една тъпа болка, едно настойчиво пулсиране, което й напомни, че е ранена. Въпреки това тя не спря. Чак когато вече бяха много навътре в гората, Колин разбра, че теренът се е сменил. Конят й забави ход и тя се вкопчи в него с всичката сила, която й беше останала. Беше се вкочанила от студ и това й помагаше да не чувства как клоните я дерат от безкрайната стена дървета, които я заобикаляше.
Изминаха няколко минути преди да разбере, че вече не знае къде е Блекстоун. Беше твърде тъмно, за да си намери пътя, а и дума не можеше да става да намери черния вълк. Със съжаление Колин дръпна юздата на коня и уморено слезе от седлото. Когато стъпи на земята, краката й отказаха да я държат и тя падна.
Трепереше колкото от студ, толкова и от загубата на кръв. Всяка една част на тялото й я болеше, но рамото й направо гореше. Тъй като не можеше да стои, Колин започна да пълзи, за да намери място, където да се подслони от дъжда. Тя се скри под една тежка папрат и се сви на кълбо, за да се стопли.
Беше я налегнала умора, но тя не си затвори очите. Нещо я караше да е нащрек. Най-накрая тя видя животното. Златните му очи светеха в тъмнината и грееха като хиляди малки слънца на фона на черното небе. Тя разпозна черния вълк. Истории засноваха из мислите й, легенди за черния вълк, с които баща й и братята й я бяха плашили. Тя си спомни за първата си среща с вълка и бързо отхвърли легендата. Защо ли не вярваше на баща си и братята си? Дали не бяха използвали дивите легенди просто за да продължи враждата, да подклаждат омразата, в която така ревностно се бяха вкопчили?
Клепачите й се притвориха, но тя с мъка ги отвори, като се опитваше да остане будна срещу по-силната им воля. Те се спуснаха напук на намерението й.
— Надявам се, че съм добре, че ти си ми приятел, а не враг. Закриляше сина ми, сега аз трябва да разчитам на тебе, докато спя. Моля се божията мъдрост да е това, което ме кара да мисля така.
ШЕСТА ГЛАВА
Ян лесно се придвижваше из притъмнялата гора, защото пътеката, която следваше, му беше позната.
В душата му се надигаше гняв, от който кръвта му кипеше. Не можеше да повярва на наглостта на тази жена. Тя наистина очакваше той да се бие с нея. Трябва да е побъркана! Луда!
Да, реши той. Тя е луда.
Вече вървеше по стръмно и конят му внимателно подбираше къде да стъпи по каменливата пътека, която криволичеше и завиваше. Те продължително се изкачваха, а най-накрая пристигнаха в една каменна къщичка, сгушена сред дърветата на планинския склон. Коминът пушеше и димът се виеше преди да изчезне в тъмното небе. Джефри вече беше пристигнал. Ян слезе от седлото. Той отведе коня до навеса, прикрепен към къщата.
— Помислих си, че ще се качиш дотук, за да ти мине ядът.
Ян изсипа кофата с овес в хранилката преди да се обърне към приятеля си.
— Сигурно е луда, Джеф. Не знам какво да правя с тази жена.
— Да, тя наистина се оказа трудна работа.
Джефри и Ян мълчаливо влязоха в къщичката. Ян стоеше до огъня и гледаше как пламъците поглъщат сухите дърва. Джефри седна на пейка до грубо скованата маса.
— Прав беше, че не се би с нея. Не можеш да се биеш с жена, дори и да е главатар на клан.
— Никога не съм виждал толкова гняв в очите на жена.
— Нейните баща и братя са й предали в наследство омразата — една представа зачести враждата, която не са могли да довършат. Това е тежък товар за една жена, която трябва да го носи в сърцето си.
— Да — промълви Ян и си спомни как главатарката се беше опълчила срещу него с предизвикателство и гняв. Ядът, който все още се таеше у него, премина и той се засмя.
— Много грозна изглеждаше. Беше като мъж в тези панталони.
Джефри също се засмя.
— Нямаше и местенце по нея, което да не е покрито със сажди. Много пъти ще трябва да се мие, за да изтърка тази мръсотия от себе си.
— Не смятам, че това ще е от голяма полза — ухили се Ян, който все още се забавляваше със спомена за главатарката Макгрегър. — Тя е хубаво момиче и има нужда от мъж, който да вкара ума й в правия път и да я накара да мисли за други неща, а не за това как да ме убие.
Това накара Джефри да се намръщи.
— Наистина ли смяташ, че тя иска да те убие, Ян?
— Изобщо не се съмнявам. Изобщо.
Колин отвори очи и видя една жена да седи до нея. Пълно объркване цареше в размътения й разсъдък. Тя се огледа и се опита да разбере къде е. Всичко й беше непознато. Една голяма каменна камина заемаше цяла една стена на малката стая, а в средата имаше маса и пейки. До камината стоеше един люлеещ се стол и един овехтял бюфет красеше една от стените. Външната врата беше плътно до един голям стар скрин.
Жената беше млада, но тежкият живот беше оставил следите си по нейното лице. Вече наближаваше времето, когато трябваше да ражда, Колин видя наедрелия й корем, когато тя се протегна да й избърше челото. От нежния й допир Колин се успокои. Тя харесваше топлите й тъмнокафяви очи, изражението на малкото й кръгло лице. Тя й имаше доверие.
— Къде съм? — прошепна Колин с пресипнал глас.
Жената трепна от изненада.
— Да благодарим на Бога — прошепна тя и се просълзи.
Колин се усмихна.
— Мисля, че дължа благодарността си повече на вас, отколкото на Бог.
Първоначално жената се ужаси, а после се усмихна.
— Нищо няма да ни стане и на Бог да благодарим. Бяхте, много болна.
— Чувствам се сякаш съм мъртва.
— На косъм беше, девойче.
Колин затвори неописуемо уморените си очи.
— Благодарна съм за… — бяха последните думи, които изрече преди пак да се унесе в сън.
— Може би е разбрала безполезността на враждата, Ян. Вече повече от две седмици минаха от пожара в житницата.
Ян вдигна поглед от розата, която внимателно почистваше от бодли и вдигна рамене на това, което каза майка му. Цветето миришеше хубаво, но днес това не му доставяше удоволствие. Градината, която обикновено беше източник на утеха и спокойствие, не можеше да му помогне. Той все още изживяваше грозната сцена при пожара.
— Може би. Но нещо ме кара да мисля, че не е. Видях как ме погледна и ми стана ясно.
