Джийн загърна Колин, когато се изправи, а после я сложи да седне пред огъня.
Колин започна да разресва кичурите коса, но й беше трудно с ранената ръка.
Джийн нежно й взе четката.
— Дай на мен, преди да си я изскубала с корените.
Колин започна да мисли за други неща и забъбри безгрижно. Искаше й се да направи всичко възможно, за да не мисли за златните очи на черния вълк.
— Докъде си стигнала, Джийн?
— Наближавам осмия месец. Не остана вече.
Колин не можеше да държи главата си изправена. Трудно й беше да се съсредоточи.
— Момиченце ли искаш или още едно момче?
— Трябва да се върнеш в леглото, девойче. Съвсем си капнала — Джийн помогна на Колин да се изправи. — Хубаво ще е да е момиченце, но ще се радвам, ако Бог ме дари със здраво дете.
Тя зави Колин в леглото.
Колин веднага заспа.
СЕДМА ГЛАВА
Само едно петънце светлина докосваше небето, а ранните утринни часове бяха обгърнали Колин и Роналд в тъмнина. Тежка ноемврийска слана беше паднала по дърветата и пътя и завиваше света с леденостудено бяло одеяло. Каруцата залиташе и подскачаше по неравния път и те не се опитваха да надвикат шума. За Колин чувството за самота беше добре дошло.
Мислите й бяха съсредоточени върху предстоящия ден. Когато Роланд спомена вчера вечерта, че ще ходи в селото на следващата сутрин да занесе масите и пейките, които беше направил за кръчмаря, тя го беше помолила да отиде с него. Джийн се безпокоеше и каза, че още не се е възстановила достатъчно за дългото пътуване. Колин обаче остана непреклонна, завладяна от една необяснима непоколебимост. Какво ли се опитваше да постигне с това отиване? Селото лежеше в края на земите на замъка на Блекстоун… вражеска територия. И все пак, нещо я подтикваше да отиде и тя се подчини на това чувство.
Вече бавно се зазоряваше и в душата й назряваха съмнения. С дневната светлина дойде и страхът от това, което правеше. Тя обаче беше непоклатима. Трябваше да събере информация за Черния вълк, после можеше да го убие. Колин беше готова с плана си.
Роналд си пробиваше път с каруцата покрай продавачите и сергиите, които се бяха наредили покрай оживените улици. По-голямата част от сутринта бяха пътували, за да стигнат до селото и той, без да губи време, отиде до „Гарванът“. Колин знаеше, че Роналд иска да обърне и да тръгне към къщи възможно най- бързо, защото се безпокои, че е оставил Джийн сама. Той беше мълчалив мъж — казваше съвсем малко, но Колин виждаше любовта, която съществуваше между двамата. Тя им завиждаше за любовта — за такава любов копнееше и тя.
Колин прекъсна тези мисли, учудена колко далече я бяха отнесли. Тя слезе с мъка от каруцата. Краката й бяха изтръпнали от дългото пътуване без прекъсване. Колин последва Роналд в кръчмата.
Вътре беше оживено, повечето маси бяха пълни с редовни клиенти. Колин огледа стаята, а после се извърна, когато разбра, че самата тя е център на внимание. Не беше трудно да се открие собственикът, един як мъж с престилка, вързана около заобления му корем. Изглеждаше доволен, че вижда Роналд и бързо изчезна в задната стая.
— Най-добре ще е да седнеш, докато помогна на мистър Макнийл да разтовари каруцата.
Тя вдигна поглед към Роланд и се усмихна.
— Мисля, че достатъчно съм седяла. Ще стоя докато имам възможност.
— Проклети жени изруга кръчмарят и се върна. — Жена ми отиде до пазара и кой знае какво е намислила тая Лесли.
— Сигур е още в леглото, пустата му Лесли — каза един мъж, който стоеше наблизо. — Т’ва момиче все е в леглото.
Кръчмарят се намръщи, докато всички се смееха. Колин с неудобство разбра шегата им.
— Можеш ли да почакаш, докато жена ми се върне, Роланд. Тогава ще мога да ти помогна с масите.
— Да — каза Роланд и кимна.
Колин знаеше, че той иска да се върне възможно най-бързо.
— Аз ще се погрижа за клиентите ви, мистър Макнийл — каза тя.
Още двама мъже влязоха точно когато тя правеше предложението си.
— Друг път вършило ли си подобна работа, девойче? — попита кръчмарят с изпълнен със съмнение поглед.
— Не — искрено отговори Колин. — Но пък имах трима братя да обслужвам. Освен това, работата е само за минута-две, докато разтоварите каруцата.
Мистър Макнийл й подаде пълна кана бира.
— Обслужи мъжете, които току-що влязоха, а после отново напълни чашите на тези, които искат.
Тя взе каната в дясната си ръка и грабна две халби в лявата. Почувства съвсем лека болка в рамото, но не й обърна внимание. Тя внимателно се движеше из претъпканата стая. Навсякъде, където минаваше, разговорите стихваха. Тя доближи масата до огъня и сложи халбите пред двамата мъже. След това започна да им налива питиетата.
Колин се стараеше да не среща погледите им и нарочно не обръщаше внимание на коментарите, които чуваше.
— Благодаря ти, девойче.
Гласът бе мек, познат и тя вдигна поглед да види мъжа, който проговори. После замръзна на мястото си и разля бирата върху масата, като препълни халбата. Тя с ужас се отдръпна.
— Няма нищо — увери я Ян и по погледа й разбра, че се чувства неловко. — Донеси парцал и ще го избършем. Нищо не е станало.
Тя само стоеше и гледаше с широко отворени очи.
— Изплаши я — каза Джефри и се засмя.
Тя отмести поглед, за да го види.
— Виж, цялата пребледня.
— Не може да бъде — усмихна се Ян. — Как се казваш?
Колин нищо не каза.
На Джефри това му харесваше.
— Господи, Ян.
Ти съвсем я смути.
— Лин — най-после отвърна тя.
— Не съм те виждал преди, Лин. От къде си?
Ян наблюдаваше как младата жена поставя каната на масата, но вече със замислен поглед. Тя като че ли мислеше какво да каже.
— Тя дойде с мен — каза Роналд, който тъкмо влизаше в кръчмата и държеше единия край на маса. — Лин е отседнала у нас за малко.
Ян отново втренчено изгледа Колин. Тя беше сигурна, че по погледа му не личи да я е разпознал. Той нямаше представа, че я е виждал преди, нямаше представа коя е. От това тя се почувства силна, а опасността вече не й се струваше толкова близка. Тя се усмихна. Видя как той отреагира — реакция, която я изненада. Изведнъж си спомни думите на брат си, чието значение витаеше в съзнанието й… ти, сестричке, си прекалено хубава, за да ти устои някой мъж.
Колин никога не се беше смятала за хубава — чувстваше само как несгодите в живота й се отразяват върху нея. И все пак, когато се огледа, беше очевидно, толкова очевидно, че даже тя не можеше да отрече впечатлението, което създаваше сред тези мъже и най-вече върху един мъж.
— Макнийл — Ян извика на кръчмаря, който беше последвал Роланд в стаята и дишаше трудно от усилието, с което носеше неговия край на тежката маса.
— Да, лорд Блекстоун — отвърна той и избърса потта от лицето си с ръка, която пък избърса в
