чувството и ядосано изскърца със зъби. Как ненавиждаше тази война на характери, която бушуваше в душата й. Тази нощ беше доказала, че е главатарят на клана, на хората си, на Черния вълк, на себе си. Не можеше да понася слабостите. И не искаше!
Ян Блекстоун стоеше в малката къща и слушаше историята, която арендаторът му, Малкълм, разказваше. Гняв бушуваше в душата му, отдавнашен гняв, който той се надяваше, че може да се погребе със стария Макгрегър.
— И тази жена твърдеше, че е главатарят на клана?
— Да, каза, че била Колин Макгрегър — новият главатар на клана.
— Това е невъзможно!
Ян съжали, че така беше избухнал, че старецът се сгърчи от високия му тон.
— Не искам да оспорвам това, което казваш, но…
— Хубаво момиче беше. Каза, че ако си искаш добитъка, да идеш да я видиш. Каза, че ще се върне.
— Е — проточено каза Ян и реши, че това не си струва гневът му. — Халал да й е на тая вещица. Дано само с това й мине ядът.
— Дано — съгласи се Малкълм, но в гласа му се прокрадна съмнение. — Аз нищо не напра’их да ги спра.
— Добре си направил, че не си се бил заради няколко говеда. Не се тревожи за тях. Само се грижи за семейството си, а аз ще се погрижа за тая Ко… К…
— Колин — повтори Малкълм, когато Ян заекна на името. — Колин Макгрегър, лорд Блекстоун.
— Да — измърмори Ян. — От сега нататък ще й помня името. Ще го помня.
Истина беше. Нямаше да забрави. Името на Колин Макгрегър беше жигосано в паметта му от огън, който той наивно си мислеше, че е умрял с баща й. Ян пусна коня си да тича бързо и тежко — езда, от която да му мине гнева.
Сцената се разиграваше постоянно в съзнанието му и всеки път той идваше до едно и също решение: нищо. Докато стигне Стоунхейвън, той се беше убедил, че тя няма така глупаво да рискува още веднъж.
— Да пием за нашия покровител.
Колин вдигна чаша в чест на Блекстоун, човекът, който щедро, макар и без да иска, беше осигурил месото за пира им. От два дни шишовете се въртяха в каменната камина в голямата зала, както и в кухнята, а прислугата весело се готвеше за празненството. Месото капеше в огъня, цвъртеше, а наоколо миришеше на хубаво. Отдавна в Грегър Касъл не бе имало толкова радост. Всички замълчаха, за да чуят Колин.
— За Ян Блекстоун!
Този път всички се присъединиха към нея, вдигнаха чаши за него, а крясъците им се разнесоха и заехтяха из голямата каменна зала. Музиката пак почна и много хора станаха да танцуват.
Когато Колин се присъедини към веселието, смехът й достигна до Дуайт и го отвлече от разговора му. Косата й беше пусната — от веселия танц й се беше развързала плитката. Гореше като огън по нежните й рамене и блестеше на светлината на факлите. Лицето й беше поруменяло, а зелените й очи искряха. Никога не беше изглеждала толкова красива.
Погледът му я проследи, когато танцьорите я върнаха във вихъра на танца. Младият мъж, който я въртеше наоколо, като че ли беше прекалил с пиенето. Дуайт се намръщи, като видя как той поглежда Колин.
Дуайт пресуши чашата си с вино, а после я вдигна за още. Колкото повече пиеше, толкова по-малко щеше да усеща — в това беше сигурен. Достатъчно вино и огънят, който гореше в него, щеше да бъде загасен с безчувственото вино. Той пак изпразни чашата си.
Главата му вече започваше да бучи, погледът му помътня и мислите му се объркаха. Но той още не можеше да откъсне погледа си от Колин. Тя танцуваше със същия шотландец — Дуайт не можеше да си спомни името му в момента, но то нямаше значение. Това, което имаше значение, беше ръката, която се плъзна по крехкото й кръстче, пръстите, които се спуснаха по нежната извивка на ханша й.
Дуайт още по-силно стисна чашата и пак отпи, продължително и много, като се надяваше виното да охлади жарта, който се разнасяше по цялото му тяло и идваше от слабините. Той скърцаше със зъби от яд и още по-силно ги стисна, когато мъжът притегли Колин по-плътно към себе си.
Дуайт скочи от масата и си запроправя път из тълпата като бик: разбутваше и блъскаше тези, които му се изпречеха на пътя. Яростта и якото му телосложение му гарантираха безпрепятствено стигане до човека, който танцуваше с племенницата му.
— Махни си ръцете от нея, момко, или ще ти разцепя главата на две.
— Дуайт — усмивката на Колин угасна и тя се намръщи. — Ти си пиян.
— Точно така, миледи. Вярно е.
— Може би най-добре ще е да се оттеглиш.
На Дуайт му беше познат този поглед и добре знаеше, че няма смисъл да й противоречи. Но той не беше настроен да се вслуша в предупреждението й.
— Няма да позволя на момчето да те опипва така. Той ти дължи извинение.
Колин се разкрачи и сложи ръце на кръста. Гневът едва не изскочи от изумрудените й очи, а той би се заклел, че видя пламъци в тях. Натрапчивият възел, който беше на дъното на стомаха му, се затегна и му причини болка.
— Той не правеше нищо подобно, Дуайт. Може би ти си този, който трябва да се извини.
Това съвсем стъписа Дуайт. Как можа да й хрумне такова нещо, за Бога? Жени! Искаше му се да я удуши… не, искаше му се да…
— Няма да седя и да му позволя да…
— Да му позволиш какво? Да танцува с мен? На всички ли ще разцепиш главите на две, чичо? И… — Колин прекъсна, като понижи глас само той да чуе:
— Ако наистина съм била опипвана, нямам нужда от теб да връхлиташ да ме спасяваш.
— Ъ-ъ — изръмжа Дуайт и тя трепна от остротата му. — Имаш нужда някой да те спасява, девойче. Ще си имаш неприятности, като те гледам.
— Така е — отговори тя, а очите й примижаха и се впиха в неговите. — Ако неприятностите носят името Блекстоун.
Изведнъж ядосаният поглед на Дуайт се превърна в друг, по-странен.
— Дай на мен да се погрижа за него, Колин. Ще убия това копеле за теб и за Дъглас:
— Не може. Знаеш това. Това е работа само за Макгрегър и никой друг — гласът на Колин омекна, но в думите се четеше твърдост, която не позволяваше по-нататъшни спорове.
— Аз съм наполовина Макгрегър. Това за нищо ли не се брои?
На Колин й се искаше да беше така. Но когато ставаше дума за шотландец, за неговия клан, за неговата чест, самия му начин на живот, вече не беше така.
— Това не е работа за теб, Дуайт Макдъгъл, а за мен и само за мен.
Той продължи да стои, втренчен в нея, а по лицето му ясно личаха ядът и болката. Колин се боеше да диша — мислеше си, че ще избухне всеки момент. Вместо това, той се обърна и си отиде.
Дуайт не се спря, докато не стигна вратата на стаите си. Стоеше в коридора с ръка на дръжката и слушаше шумовете, които достигаха до него. Той бързо се скри в стаята си, за да избегне мъчението, Огънят в камината беше изтлял и сега в стаята му беше почти тъмно, като се изключат бледите сенки, хвърляни от огъня. При все това, мракът около него беше ярък в сравнение с отчаянието, което носеше в сърцето си.
Виното беше убило силата му, но чувството си беше още в него и го разяждаше като болест, която топи мускули и плът. Вече не можеше да го обуздае. Дойде от само себе си, като че ли страстите му си имаха собствен разум. Той чувстваше как грешното желание го разяжда, превръща се в някакво чудовище, което превзема разсъдъка му.
— Грехове насади в душата ми, Колин. Не знам какво да правя.
