малко, а след това бързо довърши — далече от истинското му семейство.
Отец Макклауд изглеждаше объркан. После по очите му пролича, че разбира.
— Обещавам, Колин Макгрегър.
Тя с облекчение се усмихна.
— Благодаря ти, отче.
— Бог да те благослови и пази, чедо.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Колин дръпна юздите на коня си, защото животното нетърпеливо тъпчеше да тръгне.
— Не искам никого да раняват — извика тя на мъжете, които се бяха насъбрали около нея.
Тя беше спокойна от обещанието на отец Макклауд, дадено същата тази сутрин, знаеше, че ако нещо й се случи, Андрю ще бъде отведен далече от цялата тази омраза и отмъщение.
Дуайт Макдъгъл я погледна, а по изражението му личеше, че не е доволен от нея и от това, което щяха да правят. Но той нищо не каза. Тя му беше благодарна за това.
— Ще покажем на Блекстоун, че старият Макгрегър не е мъртъв, нито пък, че ще бъде забравен.
Чу се как мъжете викат и тя разбра вълнението им. И все пак, нейните чувства си останаха притъпени. Техните действия им вдъхваха надежда, а това смазваше собствената й надежда, убиваше идеите и убежденията, които винаги са й били скъпи. От вятъра, който мяташе косата й насам-натам на кичури, тя беше трезва, умът й беше бистър за задачата, която предстоеше. Конят й се изправи на задните си крака, а огромните му копита се замятаха във въздуха.
Веднага щом предните крака на коня стъпиха на земята, тя тръгна, а огромната му мощ носеше Колин с лекота. Те яздиха доста дълго време, но им се струваше, че са изминали само няколко кратки секунди. Те забавиха главоломната си скорост, а после съвсем спряха. Групата беше обгърната от тишина, която се нарушаваше само от тежкото дишане и, от време на време, пръхтене на конете.
Колин погледна каменната хижа, а по пушека, който се извиваше над комина, разбра, че семейството е вътре. От тихото мучене на добитъка й стана ясно, че нощното им яздене не е било напразно. Това я радваше, въпреки че й беше трудно да диша, тъй като страхът беше превзел съзнанието й.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, девойче?
Плътният глас на Дуайт се намеси в бушуващите й чувства с познатото си звучене, което беше донякъде успокоително. Тя се обърна към чичо си с високо вдигната от твърдото си решение брадичка.
— Да, сигурна съм. Длъжник ми е, Дуайт. А аз възнамерявам да си взема дължимото.
— Да, разбирам. Просто не знаех причината.
От устата й се чу една въздишка, преди тя да успее да я спре.
— Причината няма нищо общо с това. Тя е просто средство за постигане на целта.
— Точно от целта се страхувам, Колин.
Цяла минута мина и Колин изпита едно странно тъжно чувство. Ако се хвърлеше в атака, връщане вече нямаше, и Колин завинаги щеше да робува на задълженията и честта на главатаря на клана.
— Така или иначе, до целта ще се стигне.
— Да, така ще е — Дуайт изглеждаше озадачен от нещо. — Какво си намислила? Ще съм ти благодарен, ако ми кажеш.
— Искам Черния вълк да разбере, че аз съм главатарят на клана Макгрегър. Той ми отне семейството, а тази проклета лудост превърна дома и земите ми в пустош. Нямаме достатъчно провизии да изкараме зимата, а Ян Блекстоун има цяло изобилие на разположение. Точно от него ще започна. Нещо за всеки брат, който лежи вкочанен в земята, а още повече за Емет, който е на легло за цял живот.
Колин се обърна и изгледа чичо си право в очите, а гласът й трепереше от вълнение.
— Аз постоянно ще съм трън в очите му. Искам и той да се гневи, както аз се гневя. А с гнева идва невниманието. Тогава, и само тогава, аз ще мога най-накрая да взема това, което ми се полага за смъртта на баща ми — живота му.
— Ти не се отказваш лесно.
— Така е. Да тръгваме ли?
Дуайт кимна и последва Колин, която тъкмо беше пришпорила коня си. Странно чувство на гордост надви над другите му чувства. Той се възхищаваше на находчивостта й. В повечето случаи тя приличаше на майка си, нежна и мила. Но в такива моменти тя му напомняше на брат му — силна и упорита.
Веднага щом пристигнаха в двора на малката ферма, Колин слезе от седлото, Дуайт я последва. Той остана само на няколко крачки разстояние зад нея, с ръка на дръжката на меча, готов да я защити в случай на нужда.
Дуайт пристъпи напред да почука на вратата, а после се отдръпна, за да даде възможност на Колин да си свърши работата. Един сънен фермер отвори вратата, а в очите му се прокрадваше предпазливост наред със сънения унес.
— Да, к’во искате?
— Идвам да събера дълга ти към Блекстоун.
— Вие знаете ли колко е часът? — застаряващият шотландец потри главата си с мазолестата си ръка и отметна назад сплъстената си коса.
— Да, знам — отвърна Колин със спокойствие, което личеше в гласа й. — А сега, кажи ми, моля, колко добитък дължиш.
Той подозрително вдигна вежди.
— Лорд Блекстоун идва при мене и жена ми и решава каква рента да плащам. А вие какво правите тука?
Очите му се присвиха, докато изучаваше с поглед мъжете, които все още бяха на конете си. Той нервно избърса с пръсти потта, която се беше появила на челото му, опипа вече наболата побеляла брада, която се показваше през загрубялата му кожа.
— Нямаме намерение да навредим на теб или на семейството ти искам само добитъка, който дължиш на Блекстоун.
Най-после мъжът беше обзет от страх и направи една крачка назад.
— Не мога да направя т’ва, девойче. Дължа т’ва на лорд Блекстоун.
— А — гласът на Колин продължаваше да бъде равен и спокоен — аз ще взема тоя добитък като дълг към мене. Кажи на Блекстоун ако го иска, да дойде да се види с мен.
— Ами ти коя си?
— Колин Макгрегър. Аз съм главатарят на клана Макгрегър.
— Не мож’ да бъде — каза фермерът, а очите му широко се разтвориха.
— Аз съм главатарят на клана, а ти добре ще направиш, ако запомниш какво ти казах. Искам Черния вълк да разбере при кого му е добитъкът и защо.
Той кимна с готовност, а рошавата му глава нервно се клатеше нагоре-надолу.
— Да, девойче. Колин Макгрегър.
— Кажи на Блекстоун, че това е само началото. Много ми дължи и възнамерявам той да ми компенсира загубите.
Дуайт наблюдаваше реакцията на мъжа, докато с простичкия си ум бавно асимилира това, което Колин му беше казала. Фермерът пак кимна, този път още по-енергично. Дуайт пристъпи напред и запита:
— Колко добитък?
Фермерът вдигна ръка и им каза колко. Колин се усмихна и махна на Дуайт и нейните хора да го приберат.
— Блекстоун е много щедър господар.
— Да, наистина е щедър — съгласи се старецът.
— И да не забравиш да кажеш на Блекстоун точно какво съм ти казала. Ще запомниш ли?
— Да, всяка една дума. Ня’а да забравя.
— А сега по-добре си лягай. Извинявай, че те обезпокоих.
Без да каже и дума повече, Колин се върна при коня си и го яхна. Тя не беше готова за чувството на вина, което я обзе, когато видя човекът да стои на вратата на къщата си, зяпнал от учудване. Тя отблъсна
