— Сега поне говориш разумно.
— Казах, че не мога да се бия с него, но наистина ще го убия.
Това накара Дуайт да престане с изнервящото си крачене. Той се обърна с цял ръст към нея.
— Какво си намислил? Да не те е обсебил дяволът?
Като че ли нещо се прекърши у Колин, причерня й, сякаш тънък воал я забули, и уби предпазливостта й.
— Всичко ще направя, наистина всичко, за да не стигне тоя изрод, който изби клана, до Андрю. Ако трябва, дори ще легна със самия дявол Блекстоун. Няма да допусна синът ми да страда заради тази измислена чест на клана.
— Прекалено далече отиваш, Колин.
— Напротив, не съм отишла достатъчно далече.
Чу се как Дуайт силно я удари по лицето, а после ги погълна внезапна тишина. Тя видя как по лицето му се изписва ужас при мисълта за това, което е направил, а срамът също не закъсня.
— Колин, не исках да те нараня. — Дуайт постави ръката, която я беше ударила, върху бузата й. — Не издържам да те слушам как небрежно говориш за смърт и убиване.
Колин постави собствената си малка ръка върху неговата и извърна глава да целуне дланта му.
— Ти си от нашия род и ти се прощава, чичо Дуайт.
Дуайт издърпа ръката си а невинният й допир наруши самообладанието му. Той впи поглед в някакъв предмет на другата стена на стаята, нещо по-необезпокоително, по-безболезнено. Почувства как сърцето му бие, как го облива топлина не от гняв, а от някакво по-силно чувство и копнеж. За втори път през този ден той изпитваше непреодолимо желание. Гневът беше по-безопасен.
— Какво възнамеряваш да правиш?
Колин вдигна рамене, а Дуайт съвсем се обезсърчи. И най-малкото движение от нейна страна караше тялото му да реагира.
— Не знам. Засега смятам, че трябва да уведомя Блекстоун, че аз съм главатарка на клана, че старият Макгрегър не е мъртъв.
Сънят обори Ян, и както винаги ставаше, се промъкна в дрямката му потайно като крадец.
Ян тежко падна върху мръсния под на конюшнята в купчина преплетени ръце и крака с Емет Макгрегър. Те заедно се търкаляха с часове с риск за живота под копитата на своите коне. Конете се отдръпнаха, привикнали с шума на битките и обучени да не се отдалечават много от господарите си, в случай че им потрябват.
Ян се изскубна и се изправи на крака. Само с едно рязко движение той изтегли меча си, тъкмо навреме да предотврати удара, който се стовари върху него от ръката на врага му. Чу се дрънчене на метал в метал, което раздра нощния покой.
— Дявол да те вземе, Блекстоун.
Шотландската злоба избухна у Ян, но той я съчета с не по-малко ярост.
— Не знаеш ли, Макгрегър? Аз съм дяволът.
Ян замахна в кръг с блестящото острие на сабята си, чиято тежест и неговият устрем разцепиха въздуха в мрачната дъга на смъртта. Върхът на сабята порази ръката на Макгрегър и откъсна мускула й от кокала. Тъмни петна зацапаха яркото шотландско каре и запълзяха надолу по гърдите и ръката му. Едрият шотландец и за миг не изпита болка, а на свой ред се нахвърли с яростен рев и покосяващ удар.
На колене Ян се опълчи срещу голямата тежест и сила на Макгрегър. Пот се стичаше по врата, а от челото влизаше в очите му и те смъдяха и сърбяха. Той чу как човекът приглушено стене със стиснати зъби и разширени ноздри. Когато острието се приближи, той почувства как го лъхва в лицето горещият му дъх. Омразата гореше като въглен в очите па Макгрегър, заплашителна като меча му.
С внезапен прилив на енергия Блекстоун отхвърли Макгрегър от себе си и го повали на земята. С два разкрача Ян се хвърли върху него, замахна с меча и срещна неговия. Чу се как отеква стомана в стомана. Макгрегър с мъка се изправи на крака и достойно посрещаше всеки удар на англичанина, а ранената му ръка висеше безжизнено до него.
Мускулестата ръка на Ян трепереше от напрежение, но той не отстъпи и педя пред болката и умората. Вече не усещаше оръжието, което държеше, а при всеки удар имаше опасност да го изпусне.
Блеър изпищя и внесе смут в душата му. От внезапното вълнение той залитна и в този момент хладното острие на меча на Макгрегър се впи в него а по кръвта личеше къде е прободен.
Болката беше нетърпима и беше невъзможно да се превъзмогне умората. Той пое дълбоко дъх да облекчи непоносимата болка в гърдите, а после силно замахна в кръг и отне оръжието на Макгрегър. Тежкият меч на Макгрегър полетя във въздуха и се заби дълбоко в земята.
По лицето па Макгрегър се изписа учудване, а после гняв. Преимущество имаше Ян, но той за секунда се забави.
С вика на шотландски боец Макгрегър се нахвърли върху Ян и цялото му тяло се повдигна от земята, преди да му нанесе удара. Ян по-скоро почувства, отколкото видя как върхът на меча му се забива в шотландеца. Вече впити един в друг, Макгрегър сграбчи Ян, като животно плячката си, и двамата се затътриха назад, докато стената не се изпречи на пътя им.
Когато се сблъскаха, Ян остана без дъх от силата на удара. Макгрегър притихна, докато мечът се впиваше все по-дълбоко. Цяла вечност мина преди Ян да разбере, че държи мъртвец.
Ян се събуди. Преметна дългите си крака през леглото и се хвана за главата.
Прониза го такава болка, каквато го пронизваше от пет години, от нощта, в която си помисли, че е убил Емет Макгрегър.
Сънят, спомените и омразата бяха надвиснали над него като зловонна мъгла. Чувствата замираха още с пораждането си, както винаги. Ян стана и отиде до прозореца. Той ядосано дръпна пердетата и погледна нощното небе. Дъждът беше спрял, а облаците се бяха отдръпнали и се виждаше пълнолунието. Дори и луната му се подиграваше и му напомняше за това със златната си светлина.
Дуайт стоеше до леглото на Колин и я наблюдаваше как спи. Голямото количество алкохол, което беше погълнал, беше притъпило желанието, което изгаряше душата му, но не можа да му попречи да я потърси.
Той протегна ръка и вдигна една мека къдрица от изобилието червена коса, разпръсната безразборно по възглавницата й Огънят, който все още гореше в камината, хвърляше достатъчно светлина, за да види наситения цвят, ярък на фона на белоснежното платно. Замириса му на парфюма, който тя винаги използваше, когато се къпеше.
— Кейти — измънка той и заговори завалено от алкохола. — Хубавата ми Кейти.
Той продължително и тежко въздъхна и пусна къдрицата, която галеше.
— Дуайт?
Той се дръпна назад стреснато.
Колин седна в леглото и придърпа завивката до брадичката си.
— Случило ли се е нещо? Дрю добре ли е?
Дуайт не помръдна, нито отговори, и паника обзе Колин.
— Дрю!
Тя отметна завивката и преметна крака през леглото.
Дуайт вдигна ръка да я спре.
— Дрю е добре. Спи.
— Тогава защо?… — Колин отметна косата си, сънена и объркана. — Защо си тук?
От него силно лъхаше на вино и Колин го усети. Той пак пристъпи назад и тялото му се олюля от
