кръвта. Кучето вдигна глава да я погледне и тя тихо му заговори.
— Ще се оправиш, момченце. Аз ще се грижа за тебе.
Животното като че ли разбра думите й и в погледа му пролича доверието. Тя продължи работата си.
Ян внимателно наблюдаваше Лин и помагаше, когато го помолеше. Нито един от тях не проговори, освен когато се налагаше. Когато направи всичко, което беше по силите й, Лин се облегна на една от яслите с главата на кучето на скут и с обич започна да го гали.
Нощта почти беше свършила, но Колин продължаваше бдението си — не искаше да остави горкото животно само. С ръката си усещаше неравномерното му дишане, а всеки хрип беше усилие. То вдигна глава.
— Шшш, не мърдай, момченце. Ще се убиеш. Кучето я погледна с мрачен поглед, изпълнен с болка.
Колин се разгневи на начина, по който го беше гледал господарят му. То нежно заблиза ръката й.
— Ти като че ли спечели още един приятел, Лин — Ян седна срещу нея. — Насъбрала си цяла менажерия. Кръчмата никога няма да си остане същата.
Колин избърса сълзите, които бяха напълнили очите й Като че ли напоследък единственото нещо, което правеше, беше да плаче.
— Няма защо да се тревожите за него — тъжно каза тя. — Кучето е мъртво.
— Съжалявам, девойче. Направи всичко възможно, за да го спасиш.
Тя вдигна глава и погледна Ян, в чиито очи видя съчувствие.
— Искам да го погреба. Може би до поточето сред дърветата.
Ян не каза нищо повече. Той стана и отиде на мястото, където висяха някакви инструменти. Грабна лопатата и излезе.
Колин продължи да държи кучето, а ръката й още го галеше.
Когато Ян се върна, той вдигна кучето от ръцете й. Тя го последва навън. Слънцето вече се показваше — розово петънце на черния фон на небето. Мястото, което Ян беше избрал, беше красиво и Колин се трогна от вниманието му. Дали беше заради нея или животното, не знаеше, а и не я интересуваше. Единственото нещо, което беше от значение, беше, че кучето ще почива в мир до брега, над него щяха да бдят високи брези.
Ян нежно сложи животното в гроба, който беше изкопал, а после го зарови. Лин придърпа шала още по-плътно около себе си, защото й стана студено от мразовитата есенна утрин. Ян свърши работата си и отиде да застане до нея.
Тя се обърна към него.
— Благодаря ти, Ян.
Ян видя как тя се връща в кръчмата, доволен, че го е нарекла Ян. Знаеше, че за него значи повече, отколкото трябва. И все пак, той не се сдържа да се зачуди дали нямаше да бъде краткотрайно, дали следващия път, когато го видеше, няма да му каже пак „милорд“. Той бавно се върна в конюшнята.
— Изглеждаш доста доволен за човек, който е стоял буден цяла нощ с някакъв помияр.
Ян мина покрай Джефри, който небрежно се беше облегнал на вратата на хамбара, и върна лопатата на мястото й на кукичката.
— Да — усмихна се Ян. — Мисля, че тази жена ми е взела акъла.
Джефри се засмя.
— За това и съмнение няма.
Ян потупа приятеля си по гърба.
— Време е да си ходим вкъщи, приятелю.
Джефри изгледа Ян с ококорени от учудване очи, а устата му грейна в широка усмивка.
— Ти наистина си си загубил ума, Ян.
— Да — Ян се засмя силно и продължително и Джефри се присъедини към веселието му, а дружният им смях отекна в конюшнята на кръчмата.
Ян дойде на себе си, но в очите му още играеше едно весело пламъче.
— Тази дребна женичка ме кара да мисля и върша странни неща. Безпомощен съм пред самия себе си, дори и това да означава, че ще ми се присмееш, приятелю.
— Хубаво е, че те виждам да се смееш. Ще направя всичко възможно да се въздържа да не ти се изсмея. — Джефри се провали почти веднага, неспособен да овладее смеха си. Само като си представеше как Ян държи помияра, той се заливаше от смях. — Мислиш ли, че ще успея?
Ян остави кучето на пръстения под, а то не откъсваше поглед от него и се чудеше как да му угоди.
— Подскачай — Ян заповяда на животното и то веднага се подчини, като заподскача през глава до вратата.
— Ти си потаен човек, Ян Блекстоун. Не знаех, че си такъв.
— Просто искам отново да видя усмивка на лицето на Лин — Ян си спомни за няколкото пъти, когато тя се беше усмихвала наистина щастливо. — Голям глупак съм, но напоследък това изобщо не ме интересува.
— Просто си спомни това, когато тя ти разбие сърцето, приятелю. — Джефри пак се засмя и преметна ръка на рамото на Ян. — Изумително е колко къса става паметта ни, когато изглупеем заради жена. Бог да ни е на помощ да не преставаме да обичаме хубавите девойки — Бог да ни е на помощ и те да не спрат да ни обичат.
Предупреждението на Джефри накара нежеланите скрити спомени на Ян да излязат на повърхността, но те не помрачиха доброто му настроение.
— Постой тук с кучето, докато намеря Лин.
— Твърдо си решил да ме забъркаш в кроежите си Джефри се престори, че се отвращава. — Да, отивай да доведеш девойчето. Непременно трябва да го видя.
Ян излезе от тъмната конюшня, но и навън все още му миришеше на сено и коне. През мрачното облачно небе от време на време се показваше слънцето и не можеше да реши дали да грее или не. Ян влезе в кръчмата, като си мислеше какво се кани да направи. Той все още не можеше да повярва, че е готов на всичко това само за една усмивка.
Очите му мигновено откриха Лин, привлечени повече по интуиция, отколкото от това, което виждаше. Удиви се колко красива беше, облечена само в проста вълнена пола и блуза без никакви дрънкулки, които да намаляват хубостта й.
Колин чу, че вратата се отваря, по внезапно влезлия студен въздух тя позна, че някой е влязъл, а по непознатия трепет в душата си разбра, че това беше Ян. Тя раздаде чашите, които носеше, и се опита да се успокои, преди да му даде да разбере, че знае, че е там. Той не й даде много време, за да изпълни трудната си задача.
— Лин.
Гласът му беше тих и вълнуващ. Но той бледнееше в сравнение с това, което предизвика в душата й златният му поглед, когато се обърна да го погледне.
— Добро утро, лорд Блекстоун.
Тя видя как окото му неуловимо потрепна от разочарованието, но въпреки това той широко й се усмихна и трапчинките му се показаха.
— Добро утро, Лин — той се приближи. — Искам да те помоля за една услуга.
Изражението на Ян беше толкова сериозно, че тя не можа да му откаже.
— От какво се нуждаете?
Той я хвана за ръка и я заведе до вратата.
— Намерих едно куче, докато яздех тази сутрин. Като че ли е ранено.
Очите й веднага се напълниха със сълзи, а старата й мъка се сля е новата. Вече беше изминала цяла седмица, но тя все още не можеше да се въздържи да не заплаче, когато си помислеше за жестокостта, която беше понесло кучето, което тя се беше опитала да спаси.
— Горкичкото — прошепна Колин и избърса една избягала сълза преди Ян да успее да я види. — Къде е?
