Той най-накрая я погледна отново.
— Попаднах жив в ада и исках всички да са с мен. Щастлив съм само когато всички други също са нещастни.
Тя се просълзи.
— В такъв случай трябва да си изключително щастлив, скъпи братко.
— Да — съгласи се той. — Само едно нещо може да ме направи по-щастлив.
Тя знаеше за какво говори.
— Няма да говоря за това на този ден. Време е да се празнува.
Не беше ли и отец Макклауд й казал същото?
— Да. Сипи ми тогава от това вино и ще пием за този ден.
Андрю беше дълбоко заспал на ръцете й. Тя нежно го сложи в леглото му и го зави с любов. Денят беше дълъг и вълнуващ за момчето и очите му се затваряха за сън. Той веднага заспа отново.
— Лека нощ, миличкото ми момченце.
Тя го целуна по челото, а после духна свещта до леглото му.
— Ти цял ден ме избягваше, девойче. Просто исках да ти кажа лека нощ.
Тя виждаше едрия силует на Дуайт на прага, но не виждаше лицето му. Не можеше да познае дали беше пил много или не. Гласът му като че ли беше съвсем ясен.
— Лека нощ, чичо.
Тя не помръдна от леглото на Андрю. Искаше чичо й да си тръгне пръв.
Той дълго време стоя там, като че ли чакаше, като че ли искаше тя да излезе от стаята. Най-накрая тръгна по коридора към собствените си стаи.
Колин ненавиждаше факта, че се ужасява от присъствието на родния си чичо. И все пак той я караше да се чувства неудобно. Освен това, той я плашеше. Най-добре беше да избягва всякакви конфликти е него, ако е възможно.
Тя се върна в стаята си, отиде до прозорците и разтвори пердетата. Все още валеше сняг. Тя седна на перваза на прозореца и се загледа в изпъстреното с облаци небе, което закриваше всички звезди, които биха могли да осветят тъмата. Тя изведнъж закопня за нещо, което беше против волята й. Мислеше си за силни ръце, обгърнати около нея, които я топлят и успокояват.
Последвалото чувство беше чувство за вина, което се изправи срещу по-нежните й копнежи. То се превърна в една топка мъка и отчаяние. Емет щеше да бъде очарован. Наистина беше нещастна.
На вратата й се почука.
— Трябва да поговоря с теб, девойче.
Сърцето й се сви.
— Късно е, Дуайт. Може ли да поговорим сутринта?
Последва една дълга пауза, а после той се съгласи.
— Да, работата може да почака.
Тя въздъхна с облекчение.
— Весела Коледа, Колин.
— Весела Коледа, Дуайт.
— Господ ми е свидетел, че този мъж и вълкът са едно и също нещо.
На Колин й идваше да сграбчи мъжа, който седеше срещу нея на масата, и да му изкрещи, че това не може да бъде. Но не го направи. Познаваше Джон Макнийл цял живот, а селската ковачница беше любимото място, където се събираха децата. Той не беше човек, който лъже. Той си вярваше на това, което казва.
— Виждал ли си го? — попита тя с много повече спокойствие, отколкото изпитваше.
— Да, девойче, виждал съм го. Никога няма да забравя тази гледка.
Колин спокойно си пое дъх, усмихна се, а после каза:
— Моля те, Джон, разкажи ми твоята история.
Джон избута назад стола си и се изправи. Приближи се до огъня и сложи още едно дърво в пламъците. После се облегна на каменната полица на къщата си, в която имаше само една стая и се загледа в разпаления огън. Колин запази спокойствие и му позволи да си събере мислите.
— Бях на лов преди около четири години. Предполагам, че съм отишъл малко по-далече, отколкото е трябвало, и някак си съм се отклонил в земите на Блекстоун. Застрелях един елен и дълго време го носих на раменете си, преди да спра да си почина. Беше един едър сръндак и направо се ужасявах как ще го свлека от планината. Съвсем ненадейно той изникна пред погледа ми и застана пред мен. Той е цял гигант. Изплаших се, че животът ми е наближил края си.
— И все пак той не те е убил, Джон. Очевидно. — Добави Колин в мълчаливата пауза, която последва.
Джон кимна.
— Дори не ме заплаши. Вместо това той вдигна елена от гърба ми и го занесе на едно равно място. Без дъх бях останал само да вървя редом с него, а на него не му личеше изобщо да се е уморил. И дума не продума. Дотогава се беше стъмнило и той погледна пълната луна, която грееше над нас. Когато се обърнах, човекът беше изчезнал, а на негово място стоеше един черен вълк.
Колин не можеше да повярва на Джон.
— Може би е влязъл в гората, докато ти си гледал луната.
Тя си спомни многото пъти, когато се беше появявал съвсем безшумно, без да я предупреди за присъствието си.
— Щях да чуя нещо. Ни едно листо или клонка не помръднаха. Направих една крачка напред, за да потърся мъжа, но вълкът ме спря, а голите му зъби ме предупреждаваха да остана на мястото си. После избяга на тъмно сред дърветата.
Сега вече Колин се убеди, че вълкът е приятел на Ян.
— Джон, ти вероятно не можеш…
Джон вдигна ръка.
— Погледът ми не се е отклонявал и за секунда и не съм човек, който е склонен да си измисля такива неща. Аз съм богобоязлив семеен мъж и повярвайте ми, аз също съм се съмнявал в това, което видях.
— Прощавай, Джон. Не исках… — Тя не довърши.
— Не мога да отрека това, което видях. Ян Блекстоун е Черния вълк. Какво зло е това, или дали изобщо е зло, не мога да кажа. Знам само, че един човек, от когото трябваше да се страхувам, беше мил с мен, но все пак, същият този човек се превърна във вълк.
Джон пак се загледа в пламъците.
— Този мъж е убил братята ти в бой. Дори баща ти загина от свирепия му меч и нечовешката сила на десницата му. И все пак, той беше щедър с един непознат, който беше престъпил границите му. И дори ми донесе елена, който аз незаконно бях убил, на собствените си рамене.
Колин започна да си представя всякакви картини.
— Нежен гигант — тихо каза тя. Тя вдигна поглед към Джон и се изправи. — Благодаря ти, че ми разказа историята си, Джон.
Златни очи пронизаха съзнанието й…
Колин се изправи в леглото си — беше се събудила от съня, който сънуваше всяка нощ през последния месец. Златните очи на Ян Блекстоун я преследваха дори и когато беше будна.
Мразеше го. Не, обичаше го.
Очите й се просълзиха и тя не направи усилие да ги спре. Позволи на риданията си да успокоят измъченото й съзнание и болно сърце. Постоянният кошмар я беше съсипал. Беше сама и нямаше къде да избяга.
Колин влезе в стаята на Емет и се зачуди защо я е извикал. Никога не го правеше.
— Какво искаш, Емет.
