— Какво ти отне толкова време, Колин?
Гласът на Дуайт я стресна. Преди да може да му отговори, чуха тропот на коне, които идваха от Стоунхейвън. Не губиха време и веднага препуснаха в галон.
Джефри спря коня си, а животното искаше да продължи. Той видя как двамата ездачи изчезват в гъстата гора, той знаеше кои са и къде отиват. Нямаше нужда да ги преследва, но нещо го безпокоеше. Тя му се беше сторила позната. Защо ли му се струваше, че я познава от някъде?
Какъвто и да беше отговорът, точно сега той трябваше да се изправи пред Ян. Да му каже какво е направила тази жена направо под носа му.
Дуайт слезе от коня си, дори преди той да е спрял, и се обърна към Колин, която влизаше в двора след него. С две големи крачки той се озова до коня й и я дръпна от седлото.
— Твърдо си решила да се убиеш. Аз няма да съм част от това.
Той я занесе на ръце като дете до големия вестибюл, а гневът го тласкаше още по-навътре в неговия свят, изпълнен е болка.
— Пусни ме да сляза, Дуайт.
Колин се извиваше в ръцете му, мъчеше се да се освободи от него. Той още по-силно я хвана.
— Ако продължаваш с тази игра, аз сигурно ще полудея.
Тя престана да се върти.
— Пусни ме да сляза.
— Аз самият ще те убия, преди да видя как някой друг те поваля.
Колин много се ядоса. Тя замахна и удари Дуайт по брадичката, а после го хвана с лявата ръка за устната и я цепна.
— Жалко копеле такова!
Тя отново го удари.
— Пусни ме да сляза! — ревеше тя.
Той я пусна и тя падна на задните си части. Погледът й си остана убийствен.
— Искаш да ме убиеш — подхвана го тя и бързо се изправи. — Направи го де!
Тя се изправи с лице към него, застана наблизо и започна да се заяжда.
— Направи го де, Дуайт. — Тя го хвана за ръката и я обви около врата си. — Сложи край на мъчението си сега.
Тъмните му очи не я изпускаха от поглед.
Той я стисна по-силно и болката по лицето му се увеличи.
— Приключи с всичко, Дуайт. Избави и двамата от нещастието ни.
Тя не знаеше защо прави всичко това. Наистина ли искаше да умре? Наистина ли вярваше, че Дуайт ще я убие? Ръката му спря дъха й и стаята се завъртя около нея. Причерня й. Той я пусна.
— Не мога — извика Дуайт с изпълнен от болка глас. — Много ме изкушаваш, но не мога!
Тя побесня от гняв.
— Не можеш! Не искаш! — Тя силно го удари по лицето със стиснатия си юмрук. — Страхливец такъв!
Той й хвана ръката, преди тя да може отново да го удари.
— Прости ми, Колин.
— Няма. Ти прекали, Дуайт. Този път няма да ти простя.
Тя силно започна да залита, но не я беше грижа. Той я придърпа в обятията си и я усмири.
— Мразя те — изпищя тя на гърдите му. Притъмня й пред очите. — Мразя те.
После припадна.
Ян притихна и се зачуди дали не беше му се причуло. Сигурно беше така. Огънят силно пращеше в голямата стая, където Джефри откри Ян и Ейнсли, които бяха още будни, защото играеха шах.
— Не разбрах как го е направила. Да ни открадне запасите направо под носа.
От това, което каза Джефри, на Ян му стана ясно, че правилно го е чул. Но забързаният му ход говореше още по-красноречиво.
— Да — бавно каза Ян и внимаваше да не избухне. — Как го е направила?
— Прекалено лесно — призна Джефри.
Ян се обърна към майка си, чието изражение показваше загрижеността й.
— Ако те наистина се нуждаят от нашата храна, аз например, с радост ще им я дам — каза тя.
— Съгласен съм — тихо каза Ян, отново учуден от реакцията на майка си. — Но — добави той, — предпочитам да си поиска, отколкото да си взема.
— Като че ли не е жена, която някога би потърсила помощ от тебе, Ян.
— Този път наистина прекали. Не мога да приема да влиза и излиза от собствения ми дом, когато й скимне.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита майка му.
— Мисля, че е време да загърбим цялата тази вражда. Веднъж завинаги.
Джефри видя как Ян излиза от стаята. Каквото и да беше намислил, на Джефри щеше да му е интересен краят на тази история. Нещо му подсказваше, че все още ги чакат изненади.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Колин отвори очи и видя една тъмна стая. Първите й мисли бяха объркани, примесени с много болка и мъка. Тя бавно осъзна, че е в собствената си стая. Отметна завивката и отиде до прозореца. Когато разтвори пердетата, в стаята влезе много светлина, а по наклона на слънцето разбра, че е ранна утрин.
Тя си спомни за битката, която беше водила с Дуайт, и се засрами, че така беше избухнала. Колин отново пусна кадифените завеси и стаята отново потъна в тъмнина. Искаше й се да може да затвори мислите и чувствата си така, както беше затворила завесата и спряла светлината.
Нели тихо почука и Колин й извика да влезе. Готвачката влезе и изпълни рамката на вратата с едрата си фигура и пълния с храна поднос.
— Девойче, защо си станало? — Тя връхлетя вътре и постави подноса на масата. — Трябва да изпълняваш това, което ти казвам.
— Добре съм, Нели. Наистина съм добре.
Възраженията на Колин не бяха чути и жената я грабна като бала и я зави отново в леглото.
— Имаш нужда от почивка, детето ми. Бледа си, напоследък и апетит нямаш. Време е да оставиш Нели да се погрижи за теб.
Преди тя да може да възрази, Нели вече беше сложила подноса на скута й. Топли кифлички със сладко от цариградско грозде, каша и чай я изкушаваха, но стомахът й отхвърли мисълта за храна. Изведнъж й призля и стомахът й се сви.
— Не съм гладна, Нели. Моля те, отнеси го.
Нели се намръщи и сви устни, но тя взе подноса и го остави на нощното шкафче.
Колин отново отпусна глава на възглавницата и затвори очи, за да не й се вие повече свят.
— Ще си полежа малко — каза тя на Нели.
До слуха й достигнаха някакви шумове, като че ли бяха много коне, които влизат долу в двора, и тя отвори очи.
— Нели — Колин погледна прислужницата си. — Виж, моля те, какво става.
Нели направи това, което я беше помолила, но бързо се отдръпна от прозореца. Страхът, изписан по лицето й, накара Колин отново да стане, въпреки възраженията на стомаха й.
— О, девойче, ти трябва да си стоиш в леглото. — Нели изохка, а ръцете й мачкаха престилката й на топка.
— Върни се в кухнята, Нели. Аз ще се погрижа за това. Колин дръпна пердето и погледна навън. Тя също почувства как от страх я побиват тръпки. Изтича от стаята си в стаята на баща си, за да може да
