— Имам нещо за теб — каза той и се усмихна.
Нещо в нея трепна. Не й харесваше погледът му, който създаваше погрешна представа за усмивката по лицето му. Тя предпазливо го заслуша.
— Сядай — изгука той.
Тя знаеше, че нещо не е наред.
— Това е едно стихотворение, нещо като новогодишен подарък. За тебе го написах, скъпа сестричке. Като едно време.
Неспособна да направи нищо друго, тя разгъна пергамента и започна да чете.
— „Имало едно време момиче на име Лин.“
Погледът й срещна този на Емет. Той знаеше.
— Да-а — проточено каза той и се наслаждаваше на всяка секунда, като дете, което яде бонбон. — Разбрах за мръсната ти тайничка, Колин. Казах ти, винаги разбирам.
Сърцето й започна силно да бие. Беше й трудно да диша спокойно. Не искаше да разбере какво впечатление й беше направил. Тя продължи да чете стихчето.
Колин почувства, че залита, но се овладя и застана мирно пред жестокия му поглед и продължи да чете.
Колин преглътна дълбоко, за да навлажни устата си.
Емет я побутна с лакът и я накара да го погледне с просълзения си поглед.
— Какво ли ще ни донесе Новата година? — изчурулика той и се запревива от смях.
— Престани — извика тя и смачка на топка стихотворението, в ръката си. — Ти си такова жестоко копеле!
Колин хвърли топката по него и го удари по лицето без да го нарани. Той още по-силно се засмя. Тя избяга от стаята и едва не събори Дуайт, който току-що влизаше.
— Какво й е на Колин? — попита Дуайт и я проследи с поглед надолу по коридора.
Емет се престори, че му е безразлично и вдигна рамене.
— Предполагам, че се е обидила на стихотворението ми. Иди ги разбери жените!
Той не можеше да скрие, че е доволен от себе си. И от Джейкъб. Този човек винаги е бил неоценим източник на информация, но този път слугата му беше надминал себе си и беше разбрал къде е била Колин по време на отсъствието си. По-голямата част от стихотворението му беше догадка, но сега Емет беше сигурен, че подозренията му са верни. Той отново се засмя. Може би дори предсказанието му, че тя ще се издуе с копелето на Блекстоун, щеше да се сбъдне. Това би се оказало полезно по-късно.
Дуайт се премести, застана до леглото на Емет и вдигна пергамента, който тя беше хвърлила по него. Прочете го, а когато свърши, един тъмен облак се спусна над лицето му. Емет наблюдаваше Дуайт, който почти беше излязъл от кожата си от гняв.
— Тя те предаде, Дуайт. Мене също. Кучката си е вдигнала краката за това копеле и не го е убила. Дори не се е опитала.
Дуайт застина при думите на Емет, а гневът му го караше да му вярва. Емет продължи:
— Имаш повод повече от всякога да убиеш този кучи син. Той е взел това, което по право ти принадлежи.
В душата на Дуайт се прокрадна съмнение и той направи крачка назад и умствено, и физически.
— Колин не би направила подобно нещо.
— Така ли?
— Тя е добро момиче.
— Така ли?
Думите на Емет бяха влудяващи.
— Тя не би си дала добродетелта на дявола. Вярата й е твърде силна.
— Попитай нея, чичо.
Емет продължаваше да се усмихва с една всезнайна усмивка, от която всичко му стана ясно. Дуайт поклати глава.
— Не ми е работа на мен.
— Ти трябва да бъдеш неин съпруг. Твое право е да знаеш дали е девствена или не. Твое право е да знаеш дали семето на това копеле не расте в корема й. Попитай я!
Колин стоеше в стаята си и очакваше да се появи Дуайт Но когато той най-после се появи, тя се уплаши от гнева, изписан по лицето му. Това също се очакваше, но тя никога не беше предполагала, че ще види това, на което беше свидетел сега.
— Кажи ми, че е лъжа.
— Да ти кажа, че какво е лъжа? — нямаше да му се даде лесно.
Той стисна юмруци до тялото си и Колин се зачуди дали и тя да не търси оръжие. Тя внимателно се огледа, за да потърси нещо, и забеляза дървото точно зад нея, близо до огъня.
— Спа ли с Черния вълк?
Това беше пряк въпрос. Нямаше да лъже. Лъжите, тя беше научила, можеха само да влошат една и без това ужасна ситуация.
— Да.
Ако беше очаквал повече обяснения, тя не му ги предостави. Той чакаше. Тя не каза нищо повече.
— Защо? — попита той най-накрая, а гласът му трепереше от вълнение.
— Защо? — повтори тя. — Не знаеш ли защо?
Той се разгневи, раздразни се от нея.
— Не, девойче. Не знам.
— Ако аз трябва да ти го обяснявам, Дуайт, ти няма да разбереш.
Той примигна няколко пъти, като че ли не можеше да я види както трябва.
— Обясни ми — изръмжа той заплашително.
— Няма да давам обяснение за постъпките си на теб, чичо. Махай се.
Той не помръдна.
