— Трябва да стоиш настрана.
Ян направи една крачка в нейна посока, а после се обърна и си тръгна.
— Трябва да ми обещаеш — каза тя.
Той спря.
— Не мога да ти обещая.
Тя видя как той си тръгва, сърцето й се късаше, а сълзите й вече свободно потекоха.
Колин много отчаяно преглеждаше списъците на запасите им за зимата. Как беше могъл баща й до такава степен да занемари нещата? Зимата вече със сигурност беше дошла. Само след няколко дни беше Коледа. Как щеше да осигури коледни празненства за клана си, когато беше останало толкова малко?
— Как ли ще изкараме зимата? — изкрещя тя в празното мазе.
В този момент тя презираше баща си, яд я беше, че беше позволил до такава степен да бъде обсебен от омраза, че всичко беше занемарил. Дори семейството си. Не можеше да си спомни кога за последен път са били щастливи като семейство.
Колин се засмя на думата „семейство“ — тя беше толкова неточна, когато се използваше по отношение на това, което бяха те. Синовете за баща й са били просто едно средство за осъществяване на дадена цел — смъртта на Черния вълк. Дъглас Макгрегър ги беше пожертвал за собствената си омраза, за тази вражда. Срамът, навлечен на клана от победите на Ян Блекстоун, беше убил последните му двама сина и го беше довел до собствената му смърт. Колин се опита да разбере това, но не можеше.
Смъртта на главатаря на клана не беше спряла омразата, а обещанието, което Колин му беше дала, я стоварваше на нейните рамене. Тя почувства как в съзнанието й настъпва объркване, а сърцето й се раздираше от срам. Тя беше предала всички, но най-вече собствения си син. Не беше ли се заклела да го закриля, да го предпази от мъжа, който не го искаше? Ян беше прокудил Блеър, а е знаел, че е носела неговото дете? Изобщо не се беше постарал да спаси детето от участта на майка му. Тя го ненавиждаше за това.
Защо не беше успяла да го убие, когато беше имала възможност? Истински ли обичаше Ян? Това ли възпираше ръката й? Той я смяташе за глупачка — такава си беше. Глупаво беше, че беше позволила сърцето й да я води, да я отвлича от дълга й.
Може би не това я нравеше слаба. Не беше ли собствената й колебливост относно враждата? Или някакво по-дълбоко чувство? Независимо какво беше, тя знаеше какво трябва да направи. Не трябва да изневерява отново на клана си.
Колин стана и внимателно сгъна списъците си. Това и беше най-необходимо в момента. Трябва да намери начин да изхрани народа си.
— Ела тук. Дрю.
Колин вдигна Андрю и го понесе, защото малките му крачета се изморяваха в наскоро падналия сняг. Бузите му бяха поруменели от студа, но очите му блестяха от вълнение.
— Аз ще го взема, девойче.
Дуайт посегна да вземе момчето, но Колин се дръпна.
— Не — каза тя, а после се опомни. — Нищо ми няма, Дуайт. Благодаря.
Очите му бяха кръвясали, а лицето му беше набръчкано от възрастта. Пиенето рано щеше да го прати в гроба. Без да иска, тя го съжаляваше, дори го обичаше. Той беше от нейното семейство. А в момента единствените й близки хора, освен Андрю, бяха един луд и един пияница. Колин силно притисна Андрю към себе си. Той беше едничката частица разум, която си имаше на света. Не си го даваше.
Малката черквица беше изпълнена с хора от селото — кланът Макгрегър се събираше за коледната служба. Колин беше опразнила избите си, за да могат да празнуват както винаги, но се боеше, че Нова година нямаше да бъде толкова пищна. Толкова малко време й оставаше да намери решение. Дотогава щеше да се весели с тях и да се моли да стане чудо.
— Дете мое — каза отец Макклауд и прекъсна мислите й.
— Да, отче. — Колин му се усмихна.
— Изглеждаш толкова тъжна. Време е да се празнува.
Той седна на пейката до нея.
Тя никога не можеше да скрие чувствата си от добрия отец.
— Опасявам се, че не съм много достойна за водач на клана. Аз съм старшият Макгрегър, а не мога да направя нищо, за да помогна на хората си.
— Твоят баща ти е завещал ужасно бреме, дете мое. Моли се и Бог ще помогне.
Искаше й се да се помоли, да повярва на това, което й казваше. Но не можеше.
— Боя се, че дори Бог не може да ми помогне сега. Веждите му загрижено се сключиха.
— Не го изоставяй сега, Колин. В него е силата ти.
— Той мене е изоставил, отец Макклауд.
— Може би само така ти изглежда. След време ще разбереш какво е искал да каже. Бъди търпелива. — Отец Макклауд я потупа по ръката, а после стана. — Бъди търпелива.
Колин се загледа към прозореца, а през шарените му изписани стъкла влизаше цяла една дъга от светлина и заливаше пода пред нея. Навън отново заваля сняг. Андрю се изскубна от скута й и хукна да играе с другите деца, а смехът им се смесваше с по-ниските гласове на възрастните.
Тя вдигна поглед към олтара и започна да разглежда разпятието, което украсяваше църквата вече повече от сто години. От него я гледаше Христос с ведро лице и нежен поглед. Тя се почуди какво ли щеше да й каже, ако беше тук и седеше до нея.
— Прости ми, господи. Не знам какво друго да направя.
— Мислех си, че ще ти хареса малко компания.
Колин знаеше, че е лудост да иска да е заедно е брат си, но беше Коледа и тя си помисли…
Емет наблюдаваше как прекосява стаята и идва до леглото му.
— Та значи ми носиш малко коледно настроение, а?
Тя сдържа дъха си от страх да не е пак в някакво отвратително настроение. Вместо това той се усмихна. Отдавна не го беше виждала истински да се усмихва.
— Весела Коледа, Емет.
Тя се наведе и го целуна по бузата. Подаде му един малък подарък, завит в едно шарено парче плат. Той го взе и погледна на другата страна.
— Нищо нямам за теб, Колин. Прикован съм на легло.
Тя отново сдържа дъх.
— Не е много, братко. Толкова малко имам напоследък.
— Да — съгласи се той. — Разбрах, че запасите ни са изчерпани. Много хубаво наследство ни е оставил баща ни, няма що, а?
Той за пръв път говореше за тях като за семейство.
— Отвори го — подкани го тя.
— Книга е — заключи той, въпреки че не беше много трудно да се досети по формата и твърдостта й.
— Намерих я на тавана сред някои от нещата ни, от времето, когато сме били деца. — Колин забеляза, че пръстите й треперят. — Помислих си, че мога да намеря някои неща за Андрю. Вместо това намерих тази книга. Спомняш ли си я?
— Да — промълви Емет, а гласът му трепереше от вълнение.
— Едно време ми я четеше, Емет.
Той пусна книжката да падне от ръката му и Колин я вдигна.
— Ти пишеше прекрасни стихове. Ти ме накара да обещая никога да не казвам на татко, че пишеш стихове. Смяташе, че той може да си помисли, че е глупаво.
Тя знаеше, че само си бъбри, Емет продължи да мълчи.
— Щастливи бяхме като деца, Емет. Какво се случи, че вече не сме?
