— Може ли да остана при тебе?
Тя се протегна и го придърпа в скута си.
— Разбира се, че може.
Тя го целуна по челото и той се сгуши в нея е глава на рамото й. От време на време той заспиваше и тя се успокояваше от лекото му дишане. Отново я обзе ярост и надви над чувствата й. Щеше да направи всичко, което е необходимо, за да предпази сина си. Това беше единственото нещо, което знаеше със сигурност.
Ян се беше втренчил в тавана на стаята си и се чудеше къде беше Лин тази нощ. Имаше ли си семейство, при което да отиде? Мислеше ли си за него?
Отново беше обзет от ярост и гняв и той стана и продължи да крачи напред-назад. Огънят беше почти изгаснал, но не спря да го накладе, само от време на време се спираше, за да отпие от виното, което носеше. Може би ако изпиеше достатъчно, щеше да заспи. Може би щеше да прокуди виденията от съзнанието си: блестящите морскозелени очи, кадифената й кожа, толкова мека, когато я докосваше. Самата мисъл за нея го възбуждаше. Той още веднъж отпи.
Ейнсли стоеше пред вратата на стаята на Ян и слушаше как той ходи насам-натам. Тя почука.
— Влез.
Тя отвори тежката врата и срещна погледа на сина си, а мъката, която се четеше в златните му очи, я обезпокои.
— Ян, какво те е разстроило така? Почти нищо не си казал, откакто се прибра вкъщи тази вечер.
— Няма нищо. Върни се да си легнеш, майко.
Разочарованието я караше отново да попита, но тя не го направи.
— Няма да любопитствам. Когато си готов да говориш с мен, аз ще съм готова да слушам.
Ейнсли тръгна да си ходи.
— Голямо успокоение е да знам, че мога да разчитам на теб.
— Обичам те. Когато нещо те безпокои, безпокоя се и аз. Така сме ние, майките. Лека нощ, Ян.
Ян погледна как вратата се затвори. Не че имаше някакви тайни от нея. Какво можеше да й каже? — Беше ли успял да прелъсти Лин? А още по-лошо, беше прелъстил една девица, а когато се бе събудил, нея никаква я е нямало? Толкова ли е била ужасена Лин от това, което е направила, за да избяга така? Имаше ли право майка му, че тя е докоснала душата му? Защо тогава искаше толкова много да я открие? А ако я намереше, тогава какво?
Ян не можеше да намери отговорите на тези въпроси. Нощта щеше да е дълга. Една наистина дълга нощ.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Разнесе се звук на метал, който се сблъсква в метал, и беше подсилен от стоновете на двамата мъже, които се напрягаха, докато се нападаха един друг. По лицето на Джефри бавно засия една голяма усмивка, когато успя на притисне Ян с меча си.
— Ставаш бавен като бабичка, приятелю.
Ян по-скоро изгрухтя в отговор, но той се изрази по-добре със замаха на сабята си, а усмивката на Джефри застина от удара. Той отново замахна. Джефри отново посрещна удара му, а звукът отекна из задния двор. Двамата мъже здраво се потяха, като ту единият вземаше надмощие, ту другият.
— Бабичка — изръмжа Ян. — Ти като че ли също си малко поуморен, Джеф.
Усмивката отново се появи.
— Съвсем не. Съвсем не.
И двамата бяха голи до кръста, независимо от студа, а кожата им лъщеше от потта. Напрягаха се мускули, а ръцете им се измориха под тежестта на стоманата.
— Стига ли ти? — попита Ян.
— Съвсем не — каза Джефри и посрещна удара на Ян е последни сили. Той падна на едното си коляно, но все още се държеше.
С крайчеца на окото си Ян видя Ейнсли, която забързано се приближаваше към тях.
— Е, на мен ми е достатъчно за днес — заяви Ян и помогна на Джефри да се изправи на крака. — Як си като бик, стари приятелю.
Джефри го потупа по гърба и се засмя от сърце.
— Ти си лъжец, Ян, но точно това ми харесва у теб.
Те отидоха при Ейнсли, която ги чакаше, и Ян поздрави майка си.
— Добро утро. Какво те води насам, майко?
— Добро утро, лейди Блекстоун — каза Джефри и кимна.
Ейнсли се усмихна, но усмивката й изглеждаше пресилена.
— Изглежда, синко, Колин Макгрегър е решила да си вземе няколко твои прасета снощи.
Ян потрепери. Дали беше гняв или ужас той не знаеше. Той се беше надявал, че тя вече беше престанала с тези глупости.
— Колко са тези няколко?
— Около дузина.
Ян дълго време мълча и не знаеше какво да предприеме срещу тази жена, която така се излагаше. Толкова дълго време нямаше никакви нападения, а после изведнъж две само за една седмица.
— Смятам да отида на лов. Искаш ли да дойдеш с мен, Джеф?
Ейнсли не можа да скрие изненадата си.
— На лов?
— Да. Можем да сготвим малко еленско. Самата ти каза така оня ден — Ян я хвана за ръката и нежно я целуна. — Ще отсъствам около седмица. Ще се справиш ли?
— Разбира се — каза тихо Ейнсли. После се усмихна. — Гордея се с теб, Ян.
— За какво?
— За това, че не позволи на тази жена да те ядоса.
— Това са само няколко прасета. С удоволствие й ги давам. — Той се обърна към приятеля си. — До един час тръгваме, Джеф.
Андрю пронизително изпищя и Колин се засмя. Той тичаше ту по едно прасе, ту по друго. Радостта му достигна до кучката с кученцата и тя залая и се включи в хора на джафкащото си поколение, а целият този шум отекна из голямата стая. Андрю взе едно пухкаво кученце и го върна в огромната кошница, където лежеше майка му, а после донесе още едно. Веднага щом ги донесеше, те излизаха навън и накрая съвсем измориха Андрю. Той седна до кошницата, а кучката заблиза поруменелите му бузи, когато той гушна едно мъничко пухкаво кълбенце.
Колин се замисли за Дакс и се надяваше, че са се погрижили за него. Съвсем не й се искаше да изоставя него и гъската, но нямаше друг избор. Така беше най-добре, както, беше най-добре, че е загърбила тази част от живота си. Ех, да можеше да се отърве така и от чувствата си.
— Хубаво е, че те виждам отново да се усмихваш.
Колин вдигна поглед и видя Дуайт да стои до стола й, но не й стигна смелост да го погледне в очите. Тя отново погледна Андрю, който беше седнал сред кученцата и беше насочил цялото си внимание върху тях. Тя нищо не каза.
Дуайт продължи да стои.
— Мислех си, че ще полудея от безпокойство по теб, Колин. Но това е нищо в сравнение с лудостта, която създаваш с мълчанието си.
Тя наведе глава и се загледа в преплетените си ръце.
— Почти нищо нямах да казвам.
— Защо не ми вярваш, девойче?
Това я накара да вдигне поглед и да посрещне неговия.
— Вярвам ти, Дуайт. Ти си част от моето семейство.
