— Да, има един човек, когото съжалявам, че съм убил.
— Трябва да се връщам — заяви Колин. Беше й неудобно от собственото й любопитство. Тя мина покрай Ян.
— Лин — извика той подире й. Тя спря. — Понякога виждам страх в очите ти. Не знаеш ли, че никога не бих те наранил?
— За вас се носи мълва, че сте жесток човек, и аз не мога да не се уплаша.
— Да, силата и избухливият ми нрав ми причиниха много мъка в миналото. Но Бог ми е свидетел, никога няма да ти сторя зло, Лин. Достатъчно духове ме навестяват.
Колин притвори очи, за да не заплаче. Как можеше да му вярва? Как можеше да му се довери — той беше изоставил Андрю, собствения си син, да умре още в утробата на майка си. Колин никога нямаше да посмее да му каже за Андрю. Никога!
Тя едва не се втурна към кръчмата.
Ян гледаше как Лин изчезва зад хълма. Искаше му се да се затича след нея, да я накара да разбере как се чувства, но не го направи. Нямаше да бърза — нещо, което не му се удаваше много, но той сега се учеше да бъде такъв.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ейнсли внимателно наблюдаваше сина си, докато той стягаше някои неща, от които щеше да има нужда по време на престоя си в „Гарванът“. Доволна беше от светлината, която струеше от очите му.
— Сигурен ли си, че причината, поради коя го заминаваш там, е само безопасността й?
— Вярно е, че като че ли не я виждам достатъчно признаем Ян, а момчешките му трапчинки се показаха, когато се усмихна. — Влюбен съм направо до уши в тази жена.
— Личи си — Ейнсли отвърна на усмивката му и сърцето й се изпълни с любов по него. Тя се приближи до леглото и го прегърна. — Хубаво е, че те виждам щастлив, сине, но се безпокоя.
Челото на Ян се смръщи, когато я погледна.
— За какво?
— Наследил си страстното сърце на баща ти. Опасявам се, че много бързо се влюбваш. Ти нищо не знаеш за това момиче. Дори не знаеш пълното й име.
— Знам всичко, което трябва да знам.
Ейнсли хвана ръката му и я сложи на бузата си.
— Искам само това, което е най-добро за теб.
— Знам това, майко — той хвана лицето й в голямата си ръка. — Хубаво момиче ми е хванало окото. Ще мине.
— Още не си вкусил горчивината, Ян. Тази жена е хванала повече от окото ти — хванала ти е сърцето. Мислиш ли, че след като спиш с нея, вече няма толкова да те привлича?
Той се обърна.
— Една майка не трябва да говори така.
Тя го накара пак да я погледне.
— Така си мислиш, нали? Не си мисли, че понеже съм ти майка, не знам как се държат мъжете. — Внимавай. Няма да прогониш Лин нито от сърцето, нито от ума си след като се любите, Ян. Най-вероятно е да я затвориш в душата си.
— Прекалено голямо значение му отдаваш — Ян се почувства неудобно от това, което му казва тя. — Тръгна да излиза, но се спря, когато видя погледа й — поглед на майка, недоволна от детето си.
— Тя струва ли си риска? — попита Ейнсли.
— Какъв риск е това?
Ейнсли погледна надолу в ръцете си и я заболя от спомена.
— Риска от измяната… от болката и разбитото сърце?
— Да — каза Ян, а гласът му заглъхна от вълнение. — Тя събуди у мен една нужда, която не мога да отрека. Трябва да доведа тази работа до край, каквато и да е.
Ян излезе от стаята си. Вярно беше, не можеше да избяга от Лин. Отдавна не си беше позволявал да обича жена, а сега вече не можеше да се владее. В един момент, по време на странната им и нестабилна връзка, неговото желание се беше превърнало в нещо друго — нещо по-силно, нещо, на което не може да се устои. Може би беше любов, той не знаеше. Каквото и да беше, той не можеше да го спре, както не можеше и да спре сезоните да не отминават или слънцето да не изгрява.
Щеше да доведе тази работа до край.
Колин свали пръстена от врата си и го сложи под възглавницата, като внимаваше да не остави навън старата връвчица, на която го беше нанизала. Смяташе, че е най-добре никой да не го вижда, дори Роналд и Джийн. Тя взе една свещ и слезе надолу по стълбата до кухнята на долния етаж. Беше неделя вечер и всички си бяха отишли, а на Колин й бяха останали няколко часа на нейно разположение. Моли беше казала, че може да се къпе в кухнята, че никой няма да я безпокои. Като дете по Коледа тя с нетърпение очакваше спокойствието, копнееше топлината на водата да облекчи болящите я кости.
Само след минутки тя вече се беше накиснала в горещата вода и умората бавно я напускаше. През ума й минаваха виденията, които измъчваха сърцето й. Преследваха я златните очи на Ян. Беше ли си мислила, че е лесно да се убие човек?
Трябваше да го мрази. Да го мрази е всяка частица на тялото си. Той беше убил баща й, братята й, дори нея беше ранил. И все пак, на нея й беше трудно да помни всичките тези неща. Особено когато я докоснеше. Едно докосване, и беше загубена.
Изведнъж стомахът й се сви. Трябваше да го мрази. Как можеше да го желае?
Неспособна вече да се справи със срама, Колин се плъзна под водата да си намокри косата, а после продължи да я търка с чувство за мъст. Тя ще го убие. Трябва.
Ян чу тихи стъпки по стълбата и излезе от стаята си. Лин стигна до върха на стълбите и там спря.
— Добър вечер, Лин.
Лин застана много мирно.
— Добър вечер, лорд Блекстоун.
— Смятам, че се разбрахме, че ще ми викаш Ян — Ян се приближи и забеляза мократа й коса и одеялото, което стискаше. — Ако съм знаел, че се къпеш, можеше да се възползвам от ситуацията.
Колин знаеше, че само я дразни, но емоционалното й състояние беше прекалено напрегнато, за да приеме това.
— Трябва да тръгвам.
Тя тръгна да се обръща, но Ян се протегна да я спре и я докосна с ръка по бузата. Палецът му се плъзна по пълните й устни и той се намръщи.
— Трепериш — прошепна той.
— Студено ми е — честно отговори Колин, а краката й трепереха под нея.
Имаш нужда да се стоплиш на огън — Ян я хвана за ръка и започна да я води към стаята си. Тя се дръпна. — Не, ще отида в моята стая, благодаря.
— Има ли огън в стаята ти?
Тя си помисли, че той сигурно знае, че таванската стая не се отоплява, и още повече се ядоса.
— Нямам нужда от огън.
Той не даваше вид, че взема забележките й на сериозно. Вместо това насила я заведе в стаята си, а после я сложи да седне на стола пред огъня. Без дума повече да каже, хвана босия й крак и започна да го разтрива, за да го стопли. Тя само го гледаше с широко отворени очи как си е навел главата й плътно държеше одеялото около себе си.
— Дай ми роклята си, Лин.
— Какво?
Ян махна пръста й от мократа рокля, която държеше, и я сложи до огъня.
— Трябва да изсъхне до сутринта.
