над нея, грозно и вулгарно, а дъхът му беше лош.
— Ще ги покажа какво може да направи за теб един мъж, девойче.
Тя усети как плъзна ръка под роклята по цялата дължина на бедрото й до ханша. Той болезнено я стисна и я блъсна със слабините си. На Колин й прилоша. Тя започна да се бори с него. Отвори уста да изкрещи, но косматата му ръка затисна устата й, за да не се чува как вика.
Той си разкопча панталоните. Колин риташе и удряше, но ударите й не се отразяваха особено на месестото му тяло. Полата й беше вдигната над кръста и вече не я предпазваше от него. Изпищя в ръката му, но само тя чу звука. Сълзите замрежиха погледа й и тя вече не го виждаше как се повдига над нея, а приятелите му й разтварят краката за негово улеснение. Никога не беше изпитвала такъв срам.
Ръмженето, което достигна до слуха й, беше като на животно и от него й настръхна косата. Грозният мъж беше вдигнат от нея като че ли беше някакво момченце, а не едър и як зрял мъж. Той беше захвърлен във въздуха и падна като чувал с картофи на твърдата земя.
Ян се изправи срещу другите двама мъже и бавно изтегли меча от ножницата му. Те пуснаха Лин и извадиха собствените си оръжия, за да посрещнат предизвикателството на Ян. Бяха убедени, че късметът ще е на тяхна страна и смело се хвърлиха в атака. Ян ги посрещна с усмивка.
Само за секунди той беше обезоръжил единия и ранил другия. Вниманието му обаче беше отвлечено от мъжа, когото беше смъкнал от Лин. Той се съсредоточи върху него, сякаш беше доволен, че първо него ще убие.
Колин се вдигна на треперещите си крака. Тя се огледа и забеляза Джефри, който спокойно наблюдаваше как Ян се бие с тримата мъже. В ума й настъпи объркване. Защо той не помагаше на Ян?
Скоро стана очевидно, че Ян не се нуждае от помощ. Той сякаш си играеше с човека и проточваше максимално очевидния завършек. Колин беше ужасена. Погледът на Ян, начинът, по който се държеше, всичко това предвещаваше опасност. В този момент той наистина беше вълкът, хищникът, който търси плячка. Мечът му се вряза в човека и накъса плътта му като кадифена панделка. Ударите му се стоварваха непрестанно и не даваха възможност на мъжа да им отвърне. Беше почти беззащитен срещу умението и силата на Ян.
— Спрете! — изкрещя Колин.
Ян не го направи.
— Не. Ян!
Тя се втурна да се намеси. Той спря само когато тя се изпречи пред сабята му.
— Махай се, Лин. Този човек си заслужава смъртта.
— Моля ви, спрете! — молеше тя.
Той изглеждаше объркан, но сабята му си остана в готовност.
— Не мога да спра. Не мога да преживея това, което той извърши!
Колин се приближи по-близко до Ян, за да може само той да чуе думите й.
— Не разбирате ли? Не мога да живея и смъртта му да ми тежи на съвестта.
Потъмнелите му златни очи я наблюдаваха и за миг в тях пролича разочарованието му.
— След това, което той се опита да ти причини, ти се застъпваш за него? Кълна се Лин, не те разбирам.
— Не очаквам от вас да ме разбирате, а само да направите това, за което ви моля.
— А защо да го нравя?
— Защото той обиди мене, а не вас, милорд. Аз съм тази, която трябва да живее със срама си, а не вие. Аз решавам дали той да умре, или да живее и ви моля да му дадете да живее.
— Проклет. — Ян пусна меча до себе си. — Искаш прекалено много, девойче.
Колин се обърна към мъжа, който се беше подпрял на едното си коляно.
— Ако още веднъж ми се мернеш пред очите, кълна се, че сама ще те убия.
След като каза това, тя се обърна и побягна към кръчмата. Ян за миг не се отклони от нея. Той я хвана и я завъртя в кръг.
— Ти си най-проклетата жена, която някога съм познавал.
— Оставете ме на мира — извика Колин, на която вече не и бяха останали нерви.
Гневният му поглед я обвиняваше и я хвана страх.
— Навличаш ми неприятности, а аз не мога да се отделя от теб.
Нейният собствен гняв започваше да сгрява притъпените й чувства.
— Неприятности? Не съм ви молила да се намесвате.
— Да се намесвам? — той удивено запита.
— Да — изкрещя тя и загуби самообладание. — Всеки път, когато се обърна, ви виждам… да се намесвате в живота ми.
Златните му очи се присвиха.
— Мислех си, че ще си ми благодарна за помощта.
— Благодарна? Такава ли била работата, милорд? Смятате ли, че ако наистина съм ви благодарна за помощта, може да ви се отблагодаря, като ви позволя да споделите леглото ми?
Колин знаеше, че не е вярно, но не можеше да бъде свързана с този мъж. Трябваше да го намрази, да презира самото му съществуване.
— Така ли мислиш?
Думите му бяха омекнали, а изражението му показваше колко го боли. Колин си помисли, че ще умре от срам. Срам, че беше позволила обещанието, което беше дала на баща си, да я води, примесен със срам, че беше позволила на този мъж да разбере колко недостойна можеше да бъде. Помисли си за Андрю и колко го обичаше. Лъжите й идваха по-лесно на ум, когато подплатяваше решителността си с яростта да закриля сина си от цялата грозота, която беше проникнала в живота й. А Ян всъщност не можеше да й изтъкне достатъчно причини, за да не спази обещанието си, а кланът, баща й и Емет й бяха предоставили достатъчно доводи, за да го спази. Тя трябва да го помни.
— Да, така мисля. Но сте прав — трябва да съм благодарна.
Тя се протегна и хвана ръката му, но която имаше петна от кръв. Тя не се отдръпна. Вместо това тя я вдигна до устните си и някакво странно чувство я обзе.
— Ще ви се отблагодаря както трябва, милорд. Да отидем в стаята ви. — Тя целуна ръката му. — Елате, дайте да ви благодаря.
Колин го задърпа за ръката, но Ян не помръдна. Тя никога не беше виждала такъв поглед в очите му. Тя не успя да се вслуша в предупреждението, което й бяха дали.
— Ще ви накарам да се почувствате добре, милорд.
Тя се приближи до него и сложи ръка на гърдите му, но когато вдигна поглед видя смръщеното му лице.
— Целуни ме, Ян — прошепна тя. — Заведи ме в стаята си.
Ян се отдръпна.
— Защо се променяш толкова бързо от миг на миг? Какво ли крои хубавата ти главичка?
— Не ме ли желаеш?
— Да — отговори той с дрезгав глас. — Но няма да се възползвам от милото ти предложение, Лин.
Тя беше напълно объркана и това съвсем смути гневната й решителност.
— Повече няма да ви предлагам, Ян Блекстоун. Запомнете това.
Тя се обърна и ядосано си тръгна.
Този път Ян не я последва. Никога нямаше да я разбере. Веднъж не му дава да я докосне, друг път го кара да я заведе в стаята си. Прилоша му. Искаше да дойде при него по свое желание, защото го желае, а не защото изпитва благодарност. Той се зачуди как, по дяволите, беше измислила това?
— Как мога да постъпвам така глупаво? — Колин ядосано измърмори на себе си.
В душата й бушуваха чувства, сипеха се едно след друго като във водопад и тя беше напълно объркана. Всеки път, когато той беше наоколо, тя като че ли започваше да постъпва все по-абсурдно, по- неразумно.
Колин заобиколи ъгъла и стигна до кухненската врата, като едва не се сблъска с Джефри. Той й препречи пътя.
— Той е прав, ти наистина носиш неприятности.
