бяха баща й, братята й, чувството за срам, за задължение. После беше срещнала Ян и го беше опознала. Беше го обикнала. Как да намери правия път в цялата тази бъркотия, пътя, който щеше да й позволи да предпази Андрю, да стъпи на крака, да се вразуми и усмири?
Дуайт се изправи, твърд и непоклатим.
— Аз ще го предизвикам от твое име, Колин. Не бъди толкова упорита.
Обзе я пълно объркване, което разкъсваше нея и мислите й. Като главатар на клана, Черния вълк й се беше присмял, беше се подиграл с нея. Като Лин, той я беше любил. Тя не беше Лин. Това беше измама. Средство да се приближи до него. Да се приближи достатъчно, за да го убие. Но тя не беше успяла. Имала беше възможността да го прониже с нож в сърцето и не се беше възползвала. Беше си позволила да изпита някакви чувства по мъжа, за когото се беше заклела, че ще убие. Един мъж, който я презираше. Каква глупачка е била да му позволи да я обезоръжи с обаянието си. Никога повече! Тя пред себе си се закле в това.
— Утре вечер отново излизаме, Дуайт. Мъжете да са готови. Повече няма да се вслушвам във възраженията ти.
Дуайт повече не възрази. Той тръгна да излиза, но се спря и попита:
Защо не носиш пръстена на главатар на клана Макгрегър, Колин?
Колин опипа около врата си да потърси пръстена и за пръв път разбра, че го няма. Беше го забравила под възглавницата в кръчмата.
— О, Боже — прошепна тя отчаяно.
— Какво има, девойче?
Тя не можеше да срещне загрижения поглед на Дуайт.
— Сигурно съм го изгубила в гората.
Тя се опита да прикрие страха си. Не можеше да рискува и да се върне за него. Прекалено опасно щеше да е.
— Ще ти поръчам друг — каза Дуайт. — Един по-малък пръстен, който да ти става по-добре и да не пада.
— Не — каза тя, колкото се може по-спокойно. — Виновна съм си само аз и моето невнимание. Мога да мина и без него.
Дуайт се намръщи.
— Той е символ на това, което си.
— Ще струва много, а имаме по-важни неща, за които да се безпокоим по това време, Дуайт.
Когато тя замълча, Дуайт излезе. Тя се молеше никой да не го намери.
Ян искаше да полудее от гнева, който се беше насъбрал в душата му, но той не му даде да се развихри и смрази горещината му с безразличие. Той погледна мъжа и жената, които седяха на грубо скованата маса, а по изражението им не успя да разбере нищо, докато продължаваше да ги разпитва. Ян от дълго време познаваше Роналд и Джийн, помагаше им, когато можеше, но в повечето случаи не ги закачаше, както те си бяха пожелали. Те бяха горди хора и той се възхищаваше от силата им.
— Роналд, бих искал да намеря Лин. Трябва отново да я видя.
Ян погледна първо Роналд, после Джийн, но нито един от тях не даваше вид, че е разбрал напълно ситуацията. Изминалият ден се беше оказал направо ад.
— Ако е искала да научите къде е отишла, тя щеше да ви е казала, лорд Блекстоун. Не можем да ви помогнем.
От забележката на Роналд един мускул на челюстта на Ян потрепна, а търпението му почти свърши.
— Не й мисля злото, вие вероятно разбирате това.
— Да — Джийн каза тихо. — Ние не се страхуваме за нея. Просто не знаем нищо повече за нея. Тя дойде в живота ни като непозната и си отиде такава. Познавахме я само като Лин.
Ян се почувства объркан от тези хора, които нищо не споделяха.
— И никога не сте я питали от къде е?
— А вие попитахте ли я? — тихо попита Роналд.
— Не — измърмори той. — Дори не знаех пълното й име.
— Може би ще се върне — Джийн докосна ръката на Ян с нежност и съчувствие.
— Може би — Ян стана. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Ако отново я видите, бихте ли й казали, че я търся?
— Да — усмихна се Джийн. — Ще й кажа.
Ян излезе от малката къща и отиде до мястото, където стоеше Джефри с конете.
— Мислиш ли, че ще се върне тук? — попита Джефри.
Ян вдигна рамене.
— Просто не знам, Джеф. Като че ли нищо в тази жена не може да се предвиди.
Колин погледна вратата пред нея и се приготви за сблъсъка, който знаеше, че я очаква. Беше отлагала посещението при брат си с цял ден и знаеше, че вече не може да го отлага повече. Тя вдигна високо глава, отвори вратата и влезе вътре.
— Та значи най-после реши да посетиш скъпия си брат. Помислих си, че може би си ме забравила.
Както обикновено, Емет беше в лошо настроение. Колин затвори вратата след себе си. Поне Джейкъб не беше наоколо.
— Разбира се, че не бих те забравила, Емет.
Тя прекоси стаята, отиде при него и го целуна по бузата, която той отдръпна от нея като ядосано дете.
— Мисля, че е ужасно, че трябваше да науча, че си се върнала от прислугата. Изчезваш безследно, а после пак се появяваш също толкова мистериозно. С какво ще се оправдаеш?
— Всъщност, с нищо — Колин направо не понасяше подобно нещо. — Върнах се и това е най- важното.
Очите му опасно се присвиха.
— Съгласен съм с Дуайт. Ти не ни казваш всичко.
— Разбирай каквото си искаш под това, Емет. Без съмнение, вие двамата с Дуайт можете добре да си развихрите въображението.
Какъв непоносим човек беше станал. Тя стисна възглавницата, която държеше, а после я сложи зад него. На Емет това му се стори смешно.
— Господи, изглеждаш много надъхана, скъпа сестричке. Ще ми е интересно да науча какво точно се е случило по време на отсъствието ти. — Той я сграбчи за ръката, от което я заболя. — Ще разбера, Колин. Не забравяй, аз знам всичките ти тайни.
Тя се изскубна от него и се дръпна от леглото.
— Как можеш да си толкова омразен?
— Как? — изрева Емет. — Как, значи, ме питаш? Много добре знаеш как, кучка такава! И внимавай да се погрижиш за обещанието, което ми даде, или ще направя така, че никога да не забравиш колко омразен мога да бъда. Махай се!
Когато тя не помръдна, той взе една книга от нощното си шкафче и я запрати по нея. Тя лесно избегна удара и книгата се удари в стената.
— Махай се — изрева той с див поглед и изкривено от омраза лице.
Колин излезе.
От тъмното небе се показваше само едно мъничко резенче луна и Колин дълго време го наблюдава, преди да се премести на люлеещия се стол пред огъня. Денят се беше оказал дълъг и емоционално изтощителен, но сънят не идваше лесно. Тя въздъхна и затвори очи. Веднага я споходиха видения.
— Мамо.
Тя чу тихия глас на Андрю, отвори очи и го видя да стои до нея.
— Защо не си си в леглото, господинчо? Много е късно.
