— Моята слабост те безпокои.
Внезапният прилив на чувства лиши съзнанието й от контрол.
— Трябва да призная, че пиенето ти ме безпокои. Само поражения ще ти нанесе, чичо. Трябва да спреш.
— Лъжеш и от това ме боли — извика той с болка в призрачните си очи. — Толкова ли е непоносима любовта ми към теб?
Колин искаше да избяга, да се престори, че не е чула думите, които се ужасяваше да чуе.
— Чичо, знаеш, че е невъзможно. Никога повече не трябва да говориш за това.
Дуайт я сграбчи за ръцете и рязко издърпа Колин от стола и, а по лицето му беше изписана яростта.
— Да не си мислиш, че не съм се опитвал да се освободя от нея? Че не съм се молил на бог да спаси грешната ми душа? Тази страст ме погубва, Колин. Не мога да я отрека, както и не мога да отрека, че те обичам.
От обяснението му я заболя силно и дълбоко и тя усети ужаса във всяка една от измъчените му думи. Тя се опита да се отскубне, да се освободи от болезнената му хватка.
— Дуайт, не казвай нищо повече, не мога да го понеса!
Той замълча за миг, сякаш беше разбрал страданието, което причиняваше. После я придърпа към себе си, а ръцете му я бяха стиснали като в железни клещи.
— Не мога да престана да те обичам. Не мога.
Устните му се допряха до нейните, жадни и жестоки. Колин се извъртя, за да се освободи, но той беше далеч по-силен от нея. Обзе я паника и загаси и последната искрица нежност, която изпитваше към страданието му. Тя замахна и впи нокти в лицето му.
— Не — промълви тя и го захапа за долната устна.
Дуайт с рев се отдръпна, а погледът му беше убийствен.
— Мамо! — Андрю изтича при тях.
Колин го взе на ръце.
— Нищо ми няма, Дрю. Време е да си лягаш.
Андрю плахо се протегна и сложи пухкавата си ръчичка на бузата на чичо си, очевидно объркан от караницата им.
— Лека нощ, чичо Дуайт.
Едрият мъж отстъпи, а по лицето му се четеше чувство за вина. Без да може да погледне Колин, той измърмори:
— Лека нощ, момчето ми.
С Андрю на ръце, Колин избяга от стаята.
Дуайт видя как Колин излиза, а после се обърна, погнусен от собствените си действия. Той се сгромоляса на все още топлия стол, на който тя беше седяла. Сърцето го болеше, а разумът му се бунтуваше. Нямаше си доверие да се качи на горния етаж, да се приближи до стаята, където спеше тя.
Очите му се напълниха със сълзи, а срамът му го съсипваше.
— Бог да ми е на помощ! — извика той на празната стая. После сведе глава. — Бог да ми е на помощ!
Колин отмести свещта и коленичи до стария скрин. Таванът беше влажен и студен, но тя не беше готова да се върне в стаята и безсънната нощ, която я очакваше.
Пантите изскърцаха, когато Колин отвори скрина. Миришеше на застояло, а това й напомни за годините, през които е бил затворен. Всяко нещо, което изваждаше, извикваше в нея спомени, които я връщаха в едно по-щастливо и по-спокойно време. Тя взе на ръце малката ръчно издялкана кукла, чиято рокля майка й беше ушила с много любов. Тя откри старите дървени кубчета, чиято боя вече се беше поолющила, а фигурките от всяка страна бяха излъскани от игра. На дъното имаше една книга, обвита в избеляла подвързия, почти закрита от старите бебешки дрехи. Колин я извади.
Първоначално тя не я позна. Когато я отвори, спомни си за дългите часове, които Емет беше прекарал да пише в нея. Думите му бяха младежки, жизнени, романтични — всичко това вече не беше част от човека, който познаваше днес.
Толкова отдавна й изглеждаше. Колин затвори книгата и я сложи настрана. Тя продължи да разглежда всяко едно нещо, като слагаше накуп бебешките дрехи и играчките. Това, от което нямаше нужда, поставяше обратно в скрина. Тя затвори капака, заедно със спомените си, и взе малката купчинка за бебето на Джийн. И книгата, пълна със стиховете на Емет.
Ян стоеше сред дърветата, прикрит от вечнозелените храсти, а миризмата му вече не се усещаше от елена, когото наблюдаваше. Той не помръдваше и не продумваше, а единственият звук, който достигаше до него, беше естественият шум на гората. Той бавно вдигна лъка си.
Червеният самец се втурна, а дългите му крака за секунди го понесоха в галоп. Ян и Джефри се спуснаха след него и прекосиха една малка морава, за да го проследят в гъстата гора. Животното прекоси една долчинка, а те продължиха да го преследват, без да намаляват скоростта си, докато се спускаха надолу, после отново се изкачваха, а краката им едва докосваха покритата с мъх земя. Те се приближиха, а плячката им вече се виждаше.
Като се затича с всичка сила, Ян вдигна лъка си и стреля. Беше го улучил. Еленът падна. Ян и Джефри спряха пред едрото мъртво животно с горда осанка. Ян се облегна на лъка си и си пое дъх.
— Благодаря ти, господи, че ни предостави такъв достоен и благороден противник. Това едро животно ще осигури храна за мнозина.
— Да — съгласи се Джефри, а очите му все още блестяха от възбудата. — Добре се поразходихме, Ян. Време е да си ходим вкъщи.
— Ще тръгнем сутринта, Джефри. Смятам да занеса този на Джийн и Роналд. Ще ни остане много да занесем в Стоунхейвън.
Джефри се усмихна.
— Смяташ ли, че се е върнала при тях?
Ян не обичаше да му се напомня, че все още не е забравил девойчето.
— Винаги им нося по малко еленско Това няма нищо общо е Лин.
— Разбира се, че няма — отвърна Джефри, който се съгласи, но не му повярва. — Аз ще върна останалото месо в Стоунхейвън.
— Нямаше нужда да носиш толкова много неща, Лин. Колин топло прегърна Джийн.
— Не ми вършат работа, а си помислих, че бебето може да ги използва.
Джийн погледна купчината бебешки дрехи и други неща, които Колин беше донесла.
— Не можем да ти се отблагодарим, както подобава.
— Не забравяйте, че ми спасихте живота. — Колин й стисна ръката още веднъж, преди да отиде при коня си. — Това е нещо, за което никога не бих могла да се отплатя само с няколко вехтории, които намерих на тавана.
Тя се качи на коня си е помощта на Роналд.
— Ако някой пита за мен, бих предпочела да не казвате, че съм била тук.
Роналд и Джийн се спогледаха. Колин се почувства ужасно, че ги поставя в такова положение.
— Не бих ви помолила, ако не беше много важно.
— Знам, Лин — каза Джийн. — Няма да споменаваме за посещението ти, в случай че лорд Блекстоун попита.
— Благодаря ви — каза Колин с облекчение. Тя повярва на обещанието им. — Ще се върна, когато мога. И умната.
Тя си тръгна, като се чудеше кога ли щеше да е това.
Ян си тръгна от къщичката с едно странно чувство, което го измъчваше. Знаеше, че Джийн и Роналд го бяха излъгали. Той беше видял как го погледнаха, когато пристигна. Какво ли криеха от него? И защо?
