След като усети неудобството им, той беше останал само докато им остави месото и ги разпита за Лин. И сега не знаеше нищо повече, отколкото след последното си посещение. Това го изнервяше.
Тъй като все още не искаше да се връща в замъка, Ян навлезе още по-навътре в гората. Той си спомни за едно красиво езерце, което не беше много далече, и реши, че то ще му осигури един спокоен следобед. Може би ще му даде време да разгадае чувствата си.
Колин се наведе и отпи от езерото, а студената вода утоли жаждата й. Тя се облегна на един камък и придърпа колене, за да се подпре с брадичка на тях, а вълненият й шал плътно я загръщаше и й държеше топло. Сняг покриваше земята като одеяло, загърнато около света е ледената си студенина. Тя скоро нямаше да може да идва на това място. След като минеше декември, вече щеше да има повече бури, нямаше да може да се пътува… Нямаше да може да се напада.
Ужасяваше се от мисълта, че ще стои затворена в имението. Как щеше да продължи да се държи с Дуайт? Ами Емет и лудостта му? Тя потрепери. Не от студения въздух, а от страх. Колин се молеше да намери изход.
Изведнъж тя почувства присъствието му, дори преди да го е видяла, усети че той седи на бойния си кон от другата страна на езерото. Тя не помръдна от страх той да не я види. Чувствата й напълно осуетиха опита й да запази спокойствие. Той изглеждаше по-едър, отколкото бе в действителност, гордо седнал на седлото, мрачен и злокобен. Трудно й беше да повярва, че това е същият мъж, който я беше любил толкова нежно. Толкова страстно.
Неспособна да се справи с факта, че го вижда, Колин примижа и затвори очи, като се молеше той да си иде.
Сърцето на Ян почти престана да бие. Беше го страх дори да диша. Лин седеше на противоположния бряг. Очите му ли го лъжеха? Той бавно и тихо тръгна.
Тя не изчезна, дори и когато той се приближи.
— Истинска ли си, Лин? Или въображението ми играе лоша шега?
Сърцето й заседна в гърлото и не й позволяваше да говори. Искаше й се да избяга, но краката също й изневериха.
— Нищо ли няма да ми кажеш?
Колин с мъка се изправи на треперещите си крака.
— Оставете ме на мира. Трябва да ме оставите на мира.
Ян не беше сигурен, че я е чул правилно, а думите, които тя бе промълвила, бяха малко по-високи от шепот.
— Как бих могъл? Ти ме омагьоса, девойче. Как мога да се боря с такова магьосничество?
— Не е магьосничество — извика Колин, а очите й се разшириха от ужас. — Не трябва да казвате такива неща.
Объркан от страха, който видя изписан на лицето й, Ян слезе от коня. Когато се обърна, тя си беше отишла.
— Лин — изрева той, но отговор не се чу.
Колин чу, че я вика, и се затича още по-навътре сред дърветата. Неконтролируем страх преминаваше през нея с всеки болезнен удар на сърцето й. Тя се страхуваше от него, страхуваше се от себе си, страхуваше се от смута, който беше настъпил в душата й, след като го беше видяла.
Колин чу как се блъска в храсталака след нея. Чувстваше се точно като животно, преследвано от ловец. Той бързо се приближи и на Колин не й остана нищо друго, освен да търси къде да се скрие. Тя набързо се скри под една издатина на скала. Сгушена на четири крака, Колин видя как той отмина. Насъбралият се въздух в дробовете й направо гореше, докато тя не се почувства в достатъчна безопасност да го изпусне. Още една мълчалива молитва прекоси устните й.
Тя изпълзя навън, но й беше трудно от полата. Изхлузи вълнената пола от краката си и започна да се изправя. Изведнъж се вкамени.
Пред нея беше седнал черният вълк. Същият, който беше виждала два пъти преди това, с черен кожух, със златни очи, които пронизваха душата й надълбоко.
Той пристъпи напред.
— Спомняш ли си ме? — прошепна тя.
Вълкът спря.
Тя преглътна трудно и седна на пети.
— Ти вълкът на Ян ли си?
Вълкът изджафка почти като кученце.
Колин затвори очи — струваше й се невероятно. Когато ги отвори, животното си беше отишло.
— Възможно ли е? — прошепна тя.
В отговор се чу един зловещ вой, от който тръпки я полазиха. Чу се и заглъхна в един продължителен призрачен мит. Дългите сенки й показваха, че денят беше напреднал, че скоро щеше да се стъмни над езерото. От страх, че вълкът ще се върне с Ян, Колин изтича да намери коня си.
— По дяволите, човече. — Ян се опита да овладее раздразнението си, като не искаше да обиди Роналд. — Знам, че е била тук. Няма нужда да я закриляте повече.
— Не закриляме Лин, лорд Блекстоун. Тя ни помоли да не споменаваме за посещението й тук.
Ян приглади коса назад, като се опитваше да намери най-подходящите думи. В душата му се вихреше гневът. Беше претърсил цялото езеро. Тя някак си беше успяла да се измъкне. Дори се беше измъкнала от вълка.
— Моля ви, трябва да говоря е нея. Това е единственото нещо, което искам.
— Не знам къде живее. Нищо не знам за нея. Тя донесе някои неща за Джийн и бебето.
— Нищо не знаеш?
Роналд поклати глава, а по лицето му се изписа съжаление.
— Аз предадох едно съобщение за мис Лин — чу се едно детско гласче.
Ян се обърна към Даниъл, но баща му го разпита.
— Ти не спомена това преди, синко.
Той вдигна рамене.
— Госпожицата ме помоли да не споменавам. Не мислех, че е важно ти да знаеш.
— Къде занесе съобщението, Даниъл?
Даниъл погледна баща си и отговори само като го видя, че кимва.
— В църквата в селото при Грегър Касъл. Тя ме помоли да го предам на отец Макклауд.
— Знаеш ли какво пишеше в бележката.
Момчето отново вдигна рамене.
— Не мога да чета, лорд Блекстоун.
Ян стисна ръката на Роналд и подхвърли една монета на момчето.
— Благодаря, че си се погрижил за Лин, Даниъл.
— За мен беше удоволствие, сър.
Беше посред нощ, но Ян не можеше да чака до сутринта, той чука на вратата на малката църква, докато не събуди отчето.
Побелялата глава на отец Макклауд се показа с разрешена от съня коса. Очите му се разшириха, когато видя Ян и Джефри да стоят пред него.
— Какво, за Бога…
— Отче Макклауд?
— Да. Аз съм отец Макклауд. Какво толкова е станало, та ме вдигате от съня ми?
— Трябва да поговоря с вас.
Отецът предпазливо огледа Ян. После вратата бавно се отвори, за да ги пусне да влязат. Той отиде до една пейка и седна и с жест им показа да направят същото.
— Съжалявам, знам, че е късно. Аз съм Ян Блекстоун.
