Рубинът

— Какво има, любов моя?

— Аз… — тя притисна лице до гърдите му и от очите й рукнаха горещи сълзи.

Пейгън повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Angrezi! Не ми се дърпай точно сега! — очите й почти не го виждаха.

— Ти… ти ще забравиш за… за Ръксли, нали… За тези… когато…

— По дяволите! Забрави за Джеймс Ръксли! Случилото се между вас не означава нищо за мен, Синамон. То не ме тревожи повече, отколкото мъглата, която обвива чаените ми полета или пък светкавицата, която пронизва нощното небе преди да настъпи сезонът на мусоните.

Барет подсмъркна.

— Но той ти беше враг. Ръксли се опита да…

Пейгън я прекъсна с едно изръмжаване, което много приличаше на любовна покана. Устните му се прилепиха към нейните и той пое сладостната топлина на устата й.

После бавно я повали върху обсипаните с роса папрати, за да я стопли с горещината на желанието си и с огъня на любовта си. Устните му търсеха нейните, бедрата му притискаха бедрата й до мига, в който Барет осъзна, че миналото се е стопило безследно, че й е останало само сърце, и то в този момент се разтваря като събудена от пролетта уханна розова пъпка.

Високо над тях утринната светлина вече си проправяше път над планинските върхове, но влюбените не я забелязваха. Потънали в блаженство, те едва забелязваха заобикалящия ги свят. Сега те бяха само мъж и жена, слети в едно. Тайните вече бяха споделени, старите страхове бяха изчезнали. Останало бе само желанието. То изпълваше разума и душата им. Всеки следващ допир ги лекуваше, всеки поглед им вливаше сили. Душите им сякаш се раждаха отново — зачатие на благословената хармония на любовта.

— Моля те, в името на Шива, Синамон, моля те — вземи ме, докосни ме! Още по-близо… О, Господи!

— Но ръката ти, Пейгън, ранените ти пръсти! — Барет потрепери от болка, когато видя подутата разкъсана кожа, наранена от ботушите на Ранд и Ръксли.

— Забрави за ръката ми! Изтезанието, на което ти ме подлагаш сега, любов моя, е стократно по-голямо. Ако не ме съжалиш, сигурно ще се взривя като скалата и…

В следващия миг роклята на Барет се свлече от раменете й и пред очите на Пейгън заблестя ослепителната гледка на бялата като слонова кост плът.

— Толкова си красива, соколице! Барет, наистина ли си сигурна? За света, в който си живяла досега, аз съм чужденец. Аз не съм възпитан и благонравен. Още отдавна съм отхвърлил морала, за който бленуват изисканите английски джентълмени. Сигурна ли си, че…

Барет сложи пръсти върху устните му. Другата й ръка отметна черната превръзка. С премрежени от сълзи очи, тя започна да целува погрознялата от белези кожа около окото му.

Сякаш дори белезите ставаха красиви, поемаха силата на нейната любов и се превръщаха в знаци за достойни сражения, в знаци, които заслужават дълбока почит и гордост.

Огънят прободе като нож слабините на Пейгън.

— За Бога, Angrezi. Стига толкова или ще…

Смарагдовите й очи блестяха под дъгата на меднорусите й вежди.

— Докога смяташ да говорим, милорд Сент Сир? Досега съм чувала само приказки за вълшебните сили, които дарявал рубинът. Нима не мога и аз, простосмъртната жена, да опитам от тези вълшебства?

Пейгън я искаше повече от всичко. Не си бе представял, че така силно може да пожелае жена. Той я искаше повече от живота си дори. Все още обаче миналото му го тормозеше, държеше го в плен.

Този път Барет не изчака отговора му. Слабата й ръка се плъзна към слабините му и бавно започна да разкопчава брича.

И след секунда дланта й се изпълни с горещата твърдост на неговата мъжественост. Сега той бе безразсъден, възбуден до крайност мъж.

Тя бе безразсъдна, страстна до крайност жена.

Без всякакви задръжки. Без угризения. Тъмните сенки от миналото й вече бяха изпепелени от огъня в очите на Пейгън.

Сега между тях беше само любовта.

Барет бе негова, сега и завинаги, и никакъв рубин не бе необходим, за да го потвърди.

Тя му се отдаваше без думи. Всяка ласка на търсещите й пръсти, всяка нежна целувка върху сребристата плетеница от белези около окото му за Пейгън бе като заклинание за верността й.

И той повярва. Нищо в мрачния му, изпълнен с мъка и неправда живот досега не бе го подготвило да вярва в любовта. Сега обаче, през месеците, в които бяха заедно, той бе започнал да се учи да вярва — в нея, в себе си. За първи път се бе опитал да погледне в бъдещето си и да мечтае, че то може един ден да бъде тяхно.

Бъдеще, в което имаше сънливи детски личица и пухкави, протегнати ръчички.

Господи, той копнееше за всичко това! Пейгън вече си представяше как ще сияе лицето на Барет, когато кърми първата им рожба.

Но той щеше да я дарява непрекъснато. Щеше да я обсипе със сапфири и рубини, щеше да излее върху нея цялата си сила и любов, докато мрачните страници на миналото й се заличат завинаги.

Но се оказа, че не му е необходимо толкова време, за да изпълни всичко това. Разбра го, когато грабна бедрата й. Когато с любов я положи под себе си и я изпълни, а тя започна да се извива под него и от устните й се ронеха сладостни стонове.

Господи, това бе съвършенството! Тя бе съвършенство!

Първият му тласък накара Барет да се извие като лък, да си поеме дъх, забравила опасности и болки.

При втория потрепери и промълви името му.

При третия вече бе обвила дългите си крака около кръста му и се напрягаше да го задържи дълбоко в себе си — горещ и пулсиращ.

— Пейгън, недей! Аз…

Протестът й закъсня. В следващия миг я изпълни сладостна забрава. Душата й се разпиля като стотици искрящи скъпоценни камъчета, много по-ярки от кристалите, огрявани от факлите в тунелите.

Пейгън продължаваше да бъде над нея, притискаше я към себе си, изпиваше въздишката преди да е напуснала устните й. Очите му горяха от наслада и тържество.

Когато най-после съзнанието й се върна, тя успя предизвикателно да се разсмее.

— Ако не се лъжа, за да се направи бебе е необходимо много повече от това, любими мой.

Барет се размърда под него и още по-дълбоко го пое в утробата си.

Пейгън притвори очи. Тя се движеше с кадифено нежни тласъци. Той изстена. Беше сигурен, че всеки миг ще избухне. А беше имал желанието малко да изчака, да изживее още веднъж насладата.

Виконтът се опита да се изплъзне от топлия, влажен рай. Лицето му бе опънато от напрежение.

— Спри, Angrezi! Спри да се движиш или ще…

Но тя не спря.

Тънките й пръсти се спуснаха предизвикателно надолу и го погалиха там, където Пейгън си бе позволил да остави малко разстояние между телата им.

Светът изчезна пред очите му. От гърлото му се изтръгна диво, продължително стенание.

Барет му се усмихна с цялата си любов. Зениците й блестяха в море от светлина. Неизплаканите й сълзи грееха като спокойни океански води при слънчев изгрев.

— Сега, Пейгън. Дай ми всичко! Всичко твое и всичко мое! Нали искаш тази вечер да направим бебе! Твоето бебе.

— Нашето бебе — поправи я яростно Пейгън. Очите му горяха с дивия глад на леопард. Желанието хапеше всеки нерв от тялото му, всяка гънка от мозъка му.

Със следващото си движение той й даде това, което бе пожелала, без никакъв страх или съжаление.

— Всичко е твое, Синамон! То винаги е било твое, от онази снежна нощ пред залата за търга досега. И разбирам, че съм бил най-големият глупак, за да не ти го призная. Вече никога няма да те пусна. Искам