Рубинът

Zenana21. Той искаше ти да останеш при него, но тя знаеше, че херцогът има по-голяма нужда от теб, въпреки че не желаеше да го покаже. Ти си бил заченат в последните месеци, когато е била при херцога, нали разбираш? Мисля, че и тя, и махараджата — баща ни — винаги са изпитвали дълбоки угризения заради това. И все пак, колелото на живота се върти, Деверил. Така е отредила съдбата.

Той се пресегна и улови няколко листенца черешов цвят, обрулени от вятъра.

— Те често се караха. Още от момче си спомням, че ги чувах как спорят. И винаги заради теб. Тя бе убедена, че за теб най-добре е да останеш с херцога и че един ден тя самата всичко ще ти обясни. — Очите на раджата за миг станаха нежни, пълни с обич. — Да, майка ни беше изключителна жена. Тя прекрасно знаеше как до лудост да разяри баща ни и миг преди да избухне, да овладее бурята. А след това го въртеше около пръста си. Мисля, че единственият път, когато я видях да губи самообладанието си, беше, когато му каза, че отива на юг, за да те открие и да те предупреди, че назрява Големия бунт.

Пръстите на Пейгън побеляха — толкова силно бе стиснал хладния, гладък мрамор.

— В дрехите си бе почти неузнаваема. Сега зная защо. И все още не мога да я разбера, Индра.

— Никой вече не може да разбере, защото нея я няма. Господи, колко много сме изпуснали…

— Какво толкова има за разбиране? Тя те обичаше, Деверил. И любовта я изправи пред този жесток избор. Кой си ти, че да поставяш под съмнение решенията й? Любовта ражда свои закони. Нима ти не би направил същото за тази, която обичаш?

Пейгън стисна устни като си спомни колко близо бяха с Барет до смъртта в тунелите на пещерата.

— Аз не отричам, че си мъдър, Индра.

— Разбира се, че съм. А сега не търси повече обяснения, братко мой. Просто приеми дара от майка ни. И помни, че притежаваш още един, много рядък дар — погледът на раджата се прехвърли върху стройната жена, която се провираше през радостната гълчава от деца, прегръщаше едно, погалваше друго. Звънливият й смях се сливаше с техния.

Неочаквано едно височко петгодишно момченце се откъсна от групата и се хвърли в прегръдките й.

Майка му го погледна с любов и прокара пръстите си през гъстите, гарвановочерни къдрици. Само след секунди очите й потърсиха тези на съпруга й.

Искрящият, пълен с любов поглед, който Пейгън срещна само за миг, накара гърлото му да пресъхне, коленете му да се подкосяват и той се почувства най-гордият мъж на земята.

А чернокосото момченце, заченато сред праха на бълващата пепел и дим скала, се усмихна и весело махна на безумно влюбения си баща.

— Много е красива, братко мой — каза меко раджата.

— Да, наистина. Красива е. — Пейгън се усмихна и махна в отговор на сина си. После изведнъж повдигна едната си вежда. — Не знам защо си спомних, че ти май прекара повече време, отколкото беше необходимо, с нея в лабораторията, докато правехте опитите си. Опитваш се да съблазниш жена ми, така ли, мошенико!

— О, бих се опитал. Със сигурност бих се опитал, само да я бях срещнал преди теб — призна си раджата.

Пейгън хвърли бърз поглед към червенокосата красавица с царствена осанка, която току-що се бе появила на терасата.

Хелън изглеждаше великолепно, както винаги. Изваяната й фигура беше облечена в кадифе с цвят на сапфир, а над челото й грееше диадема със скъпоценни камъни и едно щраусово перо в средата.

— Мисля, че ръцете ти вече са пълни?

Раджата се усмихна.

— Може и да си прав, братко мой.

С царствено спокойствие индийският благородник направи няколко крачки встрани и пое ръката на Хелън, за да я целуне дълго и многозначително.

Тя му се усмихна и прошепна нещо. Раджата стисна силно ръката й и кимна.

Само след секунда те се обърнаха и уж безцелно започнаха да се разхождат по терасата. Пейгън обаче забеляза, че се отправят към стаите си в южното крило.

Виконтът се усмихна и поклати глава. Колко изненадващ и непредвидим бе животът! Всъщност едва сега бе започнал да се замисля, колко малко познава хората… и самия себе си.

В този миг той чу гласа, който бе очаквал през цялото време — звънлив смях и приятно за ухото шумолене на коприна.

Той се обърна.

Дъхът му спря, а сърцето му подскочи. И така ставаше всеки път, когато я погледнеше.

Тя бе по-красива сега, отколкото бе на двадесет години. Косата й свободно се спускаше върху раменете, а във великолепните й очи грееха синьо-зелени огньове.

Без да пророни дума, тя обгърна с ръце врата му и наведе лицето му към себе си, за да го целуне. В следващия миг Пейгън вече бе забравил задълбочените си философски размисли, бе забравил миналото си. Единствено от миналото помнеше, че я желае.

Устните й се разтвориха под неговите — топли и сочни, с вкус на горски ягоди.

Пейгън я придърпа към себе си. Толкова силно искаше в този момент всички да изчезнат и да я повали още тук, да потъне във влажната й упойваща нежност.

От устните на Барет се отрони звук — сладостна въздишка и гърлен, доволен смях.

— Ти си непоправим. Какво правиш?…

Тя се отдръпна и го изгледа с грейнали от радост очи. — Бузите й поруменяха. — Имаме гости, ако си разбрал.

— Да, разбира се. Децата на слугите. Баща ми ги подрусва на коленете си заедно с близнаците. Изумен съм как успя да постигнеш всичко това, Angrezi. Всичко надминава и най-смелите ми фантазии.

— Той наистина е толкова мил. След като веднъж се пречупи — прошепна съучастнически Барет.

— Да, но никой освен теб не бе успял да направи това.

— Джулиан може.

И двамата обърнаха погледите си към чернокосото момченце, което бе хванало стария херцог за ръката и го влачеше към басейна със златните рибки, за да му покаже най-новото си откритие.

— Да, той може — съгласи се Пейгън. — По-добре, отколкото аз. — Погледът му внезапно се съсредоточи. — Дядо ти ще дойде по-късно, нали?

— Точно навреме за обеда. Поне така обеща. Много мило от твоя страна да се сетиш за него, любов моя. Знам, че е труден. Понякога мисълта му е далече от нас. Но това е само защото постоянно преминава от един експеримент на друг.

— В това отношение има пълното ми разбиране. Много добре знам какво е, когато мозъкът ти е зает с размишления — каза дрезгаво Пейгън. Погледът му се насочи към кадифената кожа, която се подаваше над дантелената яка на роклята й.

Червеният колан, с който бе препасала кръста си, подчертаваше фината й талия. Фигурата й не се бе променила дори след трите раждания и шестте години семеен живот. А гърдите й! Господи, гърдите й бяха прекрасни, вълнуващо подчертани. Розовочервените им връхчета едва се скриваха под бялата коприна.

Пейгън стисна още по-здраво ръката й. Обля го познатата топлина. Напоследък бяха твърде заети.

„Прекалено заети“, отсече той.

— Ела с мен! — изръмжа той и двамата се спуснаха по стъпалата на терасата.

Без да промълви нито дума, виконтът поведе усмихнатата си съпруга към малкото водопадче, което сам бе изградил в гората зад замъка. Пищна градина от лилии, рози и тропически храсти ограждаше малка зелена полянка.

Като полянката до Уиндхевън.

Барет я огледа изпитателно.

— Да се надявам, че наоколо няма тигри.

Пейгън вече разкопчаваше жилетката си.

— Нито един. Въпреки, че ако Джулиан се бе наложил, цялото имение вече би се превърнало в огромна менажерия.