най-малко шест рожби.
— Ненаситен мъж!
Барет не успя да продължи, защото Пейгън вече беше разтворил бедрата й и навлезе дълбоко в нея. Той я бе обсебил изцяло и бе излял в нея цялата си любов.
— Шест рожби?! Но не наведнъж, надявам се. Ако е така, о-о-х…
Без повече думи Барет се долепи към него.
В продължение на секунди, които само сърцата им можеха да отмерят, той я изпълваше отново и отново, изгаряше я с огъня си, а тя стенеше от удоволствие и напрегнатост.
Последният й разкъсан стон и бурното разтърсване на тялото й сякаш бяха сигнал за Пейгън. Той се освободи от всички задръжки, от всякакъв контрол. И я прикова под себе си, навлезе дълбоко, много дълбоко, за да излее плода на любовта си в горещата й утроба.
Да обвие този дар с безмълвната клетва на душата си.
Те бяха създали своя рай — далеч от черната скала, която все още бълваше прах и дим, далеч от омразата и алчността, които ги бяха превърнали във врагове месеци наред.
Тази нощ Уиндхевън намери своя род, а Пейгън сътвори своя наследник. Барет откри любовта, за която не бе мечтала и в сънищата си.
Високо над главите им изгряваха първите лъчи на утрото. Листата на бамбуковите дървета по хълмовете зашумяха от порива на пролетния вятър.
Двамата влюбени дори не забелязаха как мрачните облаци, събрани над планината, се разтвориха и от тях най-после рукнаха първите едри капки дъжд, дошъл с пролетния мусон.
ЕПИЛОГ
Съсекс, Англия
Над зелените английски морави се разнесе звънлив детски смях. Малки ръчички ръкопляскаха бурно в хор. Меджик, облечена в кокетна копринена рокличка, изпъстрена със звезди и луни, се завъртя около себе си и с невероятна сериозност извади от джоба си шепа изкуствени скъпоценни камъни и ги хвърли на публиката си.
Сред веселата детска групичка бе седнал белокос старец с дълго, слабо лице. Той с мъка успяваше да скрие усмивката си, докато маймунката тичаше напред-назад, но после сам започна да вади карти за игра от широките си копринени ръкави.
Деверил Пейгън стоеше, подпрян на парапета на каменната тераса с изглед към ливадите и смаян наблюдаваше как баща му — величественият херцог на Сефтън — подрусва върху колене двете си внучета — близначета, и е щастлив сред тази гълчава от деца и прислуга в голямото имение.
Всичко това Пейгън дължеше на
Да, тя бе променила родния му дом, бе променила и него самия. Сега той дължеше щастието си на своята красива жена.
— Отново мечтаеш, а? Ако е вярно, че бракът наистина променя мъжете, ще го имам предвид, когато ми се наложи да взема това трудно решение.
Гласът бе плътен, със силно изразен акцент и дойде някъде отстрани на Пейгън. Той се стресна, обърна се и видя пред себе си висок мъж, облечен в копринена туника и тюрбан на главата, бродирай със скъпоценни камъни.
— Пак си се разхождал като паун, разперил за възхита опашката си, а? Предполагам, че жените в Англия припадат при вида на украсата ти? — Пейгън с любопитство огледа индиеца и за пореден път приликата между тях го изненада.
И двамата бяха мургави, раменете им бяха еднакво широки. И двамата имаха твърда волева брадичка, което говореше, че са готови да преследват целта си до смърт.
Пейгън едва забележимо се усмихна.
— Убеди ли се, че това облекло ми отива повече, отколкото на теб?
— На теб ли? Представянето ти на търга бе доста добро, мили мой Деверил. И все пак мисля, че цялото това перчене не ти помогна кой знае колко.
— Не ми е помогнало ли? — Пейгън изгледа раджата на Ранапур от глава до пети. — А на
Гостът му повдигна вежди.
— Разбира се! Между другото, споменах ли ти, че неотдавна преглеждах древни пергаменти, свързани с рубина. Персийски, санкритски и други. Честно казано, бяха доста интересни.
— Откак те помня, все се хвалиш, Индра.
Раджата леко се поклони към Пейгън.
— Настроението ми в момента е достатъчно добро, за да не обърна внимание на типичната ти английска безочливост. Да, текстовете наистина бяха много интересни… Във всички описания за „Окото на Шива“ се споменава за някакъв нисък мъж с тъмни очи и сбръчкано като биволска кожа лице, който се появявал винаги, когато камъкът е в опасност или е попаднал в ръцете на злото. Така е било още по времето на Александър Велики или може би на Великия Китайски хан. Любопитно, нали?
Пейгън присви очи и си спомни за тъмноокия шаман, който се бе промъкнал незабелязано в пещерата и ги бе освободил. След това не го видяха повече и Барет тогава се тревожеше, че може да е загинал по време на експлозията.
Пейгън разтърси глава. Разбира се, че не бе възможно.
Весел детски смях прекъсна мрачните мисли на виконта. Баща му бе вдигнал детето на готвача и го бе качил върху раменете си на конче.
По устните му заигра тъжна усмивка.
— Херцогът е много променен, не намираш ли? Прости ли му вече неговата суровост в детството ти? Тогава той е мислел, че прави най-доброто за теб.
Пейгън дълго и замислено се вгледа в белокосия мъж преди да отговори. После само сви рамене.
— Опитвам се, Индра — погледът му се прехвърли върху русокосата жена, застанала до баща му и черните ониксови очи омекнаха. — С
— Тя е наистина изключителна жена. Дяволски съжалявам, че пътищата ни не се кръстосаха по-рано. Щях да я направя много щастлива.
Пейгън само се усмихна и поклати глава.
— Развратен егоист.
— Да, разбира се — раджата кимна с глава, сякаш да потвърди хапливата ирония. — Доколкото ми е известно, дължи се на кралската кръв, която тече във вените ми. Тя тече и в твоите — индиецът леко се усмихна, — братко!
Пейгън здраво стисна мраморния парапет.
— Аз… твой брат… Все още не мога да повярвам! Само ако можех да разбера със сигурност…
Раджата въздъхна и се загледа в зелените ливади, в разлюлените от вятъра липи.
— Моят народ никога не трябва да го научи, разбира се. Обикновено е много проницателен. Но не и в тоя случай, надявам се… Майка ти —
