Рубинът

Барет се усмихна.

— Ужасно е упорит. Няма как, нали трябва да прилича на баща си. — Синьо- зелените й очи заблестяха.

— Да, в момента виждам само един хищник. — Пръстите й леко разтвориха ризата му. — Ужасен, страшен хищник. Трябва много да се пазя от хищници. Дядо често ми го повтаряше…

Първото копче бе разкопчано. Следващото също…

Точно в този миг храстите в подножието на водопада се раздвижиха. От тях излезе побелял старец с очила. Той си мърмореше нещо под нос.

— Първият фактор трябва да е скоростта на вятъра. Винаги обаче трябва да се отчита и влиянието на теглото и плътността…

Кокалестите му пръсти се опитаха да пригладят рошавата коса, но от това безпорядъкът стана още по- голям.

Погледът на Пейгън стана болезнено напрегнат. Барет вече се галеше в разголената му гръд, без да подозира нищо.

Когато стигна до другия край на полянката, старецът спря и се почеса по главата.

— И все пак, керосинът би свършил добра работа. Ако добре изчислим количеството…

В същия миг зад гърба му се чу едва сдържан смях. Старецът се обърка и набръчканото му лице грейна в усмивка.

— А, ето ви и двамата. Извинявам се, май съм дошъл един ден по-рано. Или един ден по-късно… Как беше? Всъщност, няма значение. Трябва да говоря със Сефтън, нали разбирате. Имам нова идея, а той дяволски добре разбира от тези работи. За любител, разбира се.

Дядото на Барет внезапно се намръщи и присви очи, за да огледа по-внимателно двете фигури до басейна.

— Каните се да поплувате малко, така ли? Много е полезно за белите дробове и кръвообращението. Ако не се прекалява, разбира се. — Той внимателно се взря в Пейгън. — Поддържам я във форма, момчето ми. Винаги си е била малко цапната в главата, като майка си. Още едно дете — това й трябва. Ще се погрижиш за това, нали, Деверил?

След това умопомрачително заключение, Едуард Уинслоу им обърна гръб и бавно закуцука към къщата.

— Как не ми дойде наум? Ами да, разбира се, закалена стомана. Тя ще е най-подходящата. А за балона може би ще използваме промазан плат…

Само след секунди старецът изчезна зад хълма. Мърморенето му обаче все още се чуваше.

Пейгън въздъхна дълбоко с облекчение, а Барет избухна в смях.

— Ще се погрижиш за това, нали, Деверил? — повтори тя с треперещ глас — прекрасна имитация на гласа на дядо й.

Съпругът й тихо изръмжа, притисна я към себе си и зарови пръсти в косата й. С другата си ръка доближи меките и бедра до твърдата си като гранит, пулсираща мъжественост.

— Нима се съмняваш, Синамон? Аз съм много свиреп хищник. И винаги ще бъда такъв, когато плячката си ти. — Черните му очи сякаш галеха с поглед поруменялото й от щастие лице. — Наистина ли си щастлива, соколице моя? Наистина ли?

Усмивката бе единственият й отговор. Пръстите й леко разрошиха черните, къдрави косъмчета върху гърдите му.

Очите на Пейгън сякаш се запалиха.

— Следващата седмица заминаваме за Уиндхевън. Няма ли да съжаляваш, че напускаш Англия?

Барет внимателно обмисли отговора си.

— Предполагам, не. Но трябва да се грижиш през цялото време да не мисля за това, господарю мой. — Пръстите й вече галеха връхчето на зърното му.

Пейгън с мъка си поемаше дъх.

— Значи искаш да ти отвличам вниманието, така ли, хубавице моя? О, за Бога, аз прекрасно знам как да го правя. — Виконтът тихо изсумтя, взе съпругата си на ръце и я положи върху обраслия с папрати бряг. Обгърна ги сребристия облак на водните пръски. Въздухът ухаеше на цветя.

Барет се усмихна и бавно смъкна бялата коприна от раменете си.

— Господи, Angrezi, ти си божествена! — това бе само див, дрезгав стон.

Русокосата жена отпусна главата си леко назад и прелъстително облиза сочните си устни.

— Тук, в една кутийка под водопада, съм оставила малко ягодки. Сигурно са се охладили. Бих искала да те нахраня, съпруже мой. — Очите й се премрежиха. — Със собствените си пръсти, разбира се.

Усмивката й бе урок по съблазнителност.

— Без корсет. Без корсаж. Без бельо. Както виждаш — добре си спомням строгите ти заповеди от джунглата.

— Да… Да, виждам — гърлото на Пейгън бе съвсем пресъхнало.

— Изглеждаш… Изглеждаш малко разочарован. Да не би да съм забравила нещо? — запита го тя с кокетна невинност и полегна върху буйната трева.

Напрежението в слабините на Пейгън вече напъваше да избухне. Той едва преглътна стона си, когато жена му бавно и спокойно свали лекото елече, което поддържаше гърдите й и златистата й кожа се разкри под нажежения му от желание и страст поглед.

— Ра… разочарован ли? — Пейгън трябваше да прочисти гърлото си. — О, аз съм очарован, прелъстителко! А ти, стихийо моя, не си забравила нищо! И чудесно го знаеш.

След тези думи, изречени на един дъх, виконтът бръкна в джоба на захвърлената си жилетка, извади от него шепа искрящи скъпоценни камъни и посипа с тях копринената плът на жена си.

Дъхът на Барет спря.

Рубини, смарагди, сапфири заблестяха с всички цветове на дъгата. Сред тях обаче се открояваше едно изящно колие от перли, в средата на което грееше огромен, кървавочервен рубин, обкован с малки диаманти.

— Деверил, нали това не е…

— Да, любов моя, това наистина не е „Окото на Шива“. Този не е толкова голям за съжаление, но е далеч по-безопасен.

— Но ти… ти не трябваше да правиш това. Тези пари ще ти трябват за новите чаени насаждения. Много добре си спомням, че ти казах да не…

— Тихо, много говориш! Затвори си устата и ме остави да те любя!

Пейгън прекъсна думите й със страстна, упойваща целувка. Така той й позволи да почувства колко му е необходима, как и досега не престава да се учудва от радостта, която е внесла в живота му.

Да й признае, че никога не може да й се отплати.

В същия миг, без никакво предупреждение, той леко я отблъсна от себе си и здраво стисна раменете й. Лицето му стана сериозно.

— И да не съм чул повече за динамит. И без това вече вдигна във въздуха два парника и един железен резервоар. Последната експлозия за малко не те засипа.

Барет го погледна изпитателно под дългите си, кестеняви мигли.

— Разбира се, че ще престана, Тигър-_sahib_ — тя му се усмихна. В думите й прозвуча омайно примирение.

Пейгън я изгледа подозрително.

— Наистина ли ще престанеш!

— Ще направя както ми заповяда господарят. Бих искала да бъда най-покорната съпруга на земята.

Барет се усмихна загадъчно, леко погали бедрата на съпруга си и посегна към брича му.

— С какво пак сте се захванали с дядо ти, лудетино? — запита я Пейгън с дълбока, страдалческа въздишка.

— О, нима съм забравила да ти кажа? Тези дни се занимаваме с един нов проект, много по-мощен от експлозивите. Става дума за балон, задвижван с топлина, който ще се управлява от парна турбина. Нали се досещаш? Дядо си мисли, че…

Очите на Пейгън започнаха да мятат искри.