златисти косици се смесиха, а мръсната парцалена кукла падна между тях. Острата болка на спомените бе почти непоносима.
След малко момиченцето нервно запристъпва от крак на крак. Все още подсмърчайки, тя се изтръгна от прегръдката му и се надвеси над стълбата.
— И-и-искам да си ида у дома.
— Внимавай с тия стъпала — предупреди я брат й, готов да се притече на помощ.
Ала Джеръми умишлено не бързаше, прибирайки останалите камъни в омачканата платнена чанта. Когато свърши, по бузите му личаха само следите от сълзите.
Залязващото слънце бавно потъваше сред злато и пурпур над изящните кули на „Сейнт Пол“.
Седнал в дълбокото кресло пред слънчевия прозорец, херцогът на Уелингтън сплете пръсти и обърна лицето си, с горд орлов нос, към двамата мъже, разположили се срещу него.
— Проклета работа. Понякога си мисля, че цялата държава се разпада. Бунтове и безредици. Никакво уважение към институциите. — Херцогът въздъхна. — Държавата ни се променя, запомнете думите ми. И нещо ми подсказва, че новата държава изобщо няма да е по вкуса ми. А и тази мръсна история с Китай. — Бръкна в джоба си, измъкна плътен пергаментов лист и ядосано го размаха. — Видяхте ли това?
Морлънд поклати отрицателно глава.
— Писмо от самия Небесен син до крал Джордж III. Току-що го получих.
Проклинайки, Уелингтън се приведе и зачете на глас с нарастваща ярост:
— „Небесното царство владее всичко. Синът на небето не се нуждае от странните ви изобретения. Нито желаем продуктите на вашата държава.“
Суровото лице на Уелингтън почервеня от яд.
— И сякаш това не е достатъчно, та старият деспот добавя следното: „Подчинете се. Само пълното покорство ще осигури хармонията и благоденствието, което желаете.“ — Уелингтън бавно смачка листа на топка. — Този глупак има ли представа с кого разговаря?
Морлънд благоразумно замълча.
Имаше ли смисъл да напомня на Уелингтън, че китайците са владеели и управлявали могъщата си цивилизована империя векове преди първите римляни да стъпят в Британия и да бъдат посрещнати от нарисувани със синя боя диваци? Че китайската армия е държала в подчинение половината свят, а китайската флота е кръстосвала океана чак до Африка?
Ала Морлънд не каза нищо. Не си струваше да си хаби думите на вятъра.
Той просто изчакваше.
Най-накрая херцогът вдигна чашата си.
— Да пием за зловещия ти план, Тони. И да се молим на Бога да успее. Вече загубихме толкова храбри мъже в Испания и Португалия. Не бих искал да губим повече.
Херцогът свъси вежди над чашата, надигна я и я пресуши на един дъх.
— Боже, как се променя Англия. Всички тези адски машини, бълващи пушек и трясък, плюещи ненужни стоки, които хората дори не могат да си купят. По-рано не беше така. Северни богаташи, граждански безредици. Да ме убиеш, ако разбирам какво става. А се боя, че неприятностите тепърва предстоят.
Тримата мъже замълчаха, спомняйки си ужасите на войната. И сега, макар мирът да бе сключен, вълненията продължаваха.
Блесингтън допи питието си и се облегна назад.
— Каква е следващата ни стъпка?
Морлънд се загледа в кристалната гарафа до ръката на Уелингтън. Тя му припомни за студените дефилета и мразовитите испански утрини. За дадените и неудържани обещания.
Спомени. Всеки по-горчив от предишния…
Когато Морлънд вдигна очи, те бяха по-ясни и по-прозрачни от кристалната гарафа.
— Има едно-две неща, които не споменах пред останалите. Трябва да ги чуете сега. Дори да получа книгата — а пред вас двамата трябва категорично да подчертая, че засега това е само вероятност, — ще разполагаме с твърде малко време, за да осъществим мисията си. Както знаете, дипломатът Амърст току-що се завържа в Англия, без да постигне успех пред императора относно търговските ни позиции. Но представители на двореца са намекнали, че императорът може да стане по-благосклонен, ако получи книгата на насладите. Всъщност дават ни три месеца да открием шедьовъра и да го върнем на императора. Ясно ви е, че ако не побързаме… — Нямаше нужда да продължава.
Уелингтън тежко се отпусна назад. Пръстите му забарабаниха по глобуса до прозореца, а той загледа синьото петно, отбелязано като Китай.
— Ако все още тази книга съществува, трябва да опитаме. Така или иначе, ще си осигурим свободната търговия с Китай, но предпочитам това да стане по мирен път.
Пръстът му бавно проследи криволичещия контур на бреговете, след което се премести върху сушата и спря на императорската столица Пекин.
— Планът ти може да се окаже гениален, Тони, но каква е вероятността да откриеш книгата? И как ще я познаеш, ако я откриеш? — Уелингтън погали глобуса. — Негово Небесно Величество едва ли ще остане доволен, ако му пробутаме някой фалшификат.
Морлънд мрачно се подсмихна.
— Едва ли. По-скоро веднага ще обезглави мръсника, който му занесе нещо друго, а не оригинала.
Уелингтън въздъхна.
— Големи диваци са, нали? Веднъж в Индия видях как един раджа заповяда цяло село да… — За малко да се впусне в спомените си, но се въздържа и изсумтя. — Но това сега е без значение. Искам отговор, човече. Ясен отговор. Можеш ли да се справиш?
Морлънд кимна.
— Мога. Разчитам и на помощник.
— Така ли? И кой е този щастливец… или нещастник?
— Това е тя — мрачно уточни Морлънд.
Уелингтън вдигна вежди.
— Сериозно? Аз се сещам само за един човек, който може да ти помогне, и това е Джеймс Камърън. Чух, че се е завърнал в Лондон с дъщеря си, но още никой не ги е виждал. Веднъж Камърън ми спаси живота в Индия, знаеш ли? — Очите на херцога зашариха по глобуса, проследиха начупените линии на Хималаите и се плъзнаха надолу към прашните дефилета, северозападно от Делхи. — Една нощ, както си спяхме, ни нападнаха петима бандити. Настана страшна бъркотия и тогава този огромен шотландец изскочи от джунглата, почернял като туземец, с брада и мустаци, стиснал ятаган между зъбите си. Да ви призная, уплаши ме повече от проклетите бандити! Той ги разпръсна като пилци, след което седна и си поиска бутилка от най-доброто ни уиски. — Уелингтън се подсмихна. — И истината е, че му дадох не една, а две, и то без капка съпротива.
Морлънд се засмя.
— Проклетият му мошеник! Да, това е Джеймс Камърън. — Усмивката му се стопи. — А Чеси… ъ-ъ… мис Камърън също ли е в Лондон!
— Живее близо до Холбърн. На „Дорингтън Стрийт“ двадесет и седем. Да ви кажа, не е от най- престижните райони. Няколко пъти се отбивах, но Камърън не си беше у дома. А дъщерята има глава на раменете си. И е много красива. — Уелингтън подозрително изгледа Морлънд. — Не ми казвай, че смяташ да я замесиш в това?
— Защо не? Ако е способна поне наполовина колкото баща си, ще може да разпознае книгата без никакво усилие.
Челото на Уелингтън се сбърчи.
— И дума да не става, момчето ми. Та това е книга на насладите, по дяволите. Не е за очите на една добре възпитана благородна девойка. Сигурно ще изпадне в истерия.
— Едва ли. Не и тази Чеси, която познавах навремето — каза тихо Морлънд. Но в очите му за миг се появи сянката на съмнението.
