В крайна сметка, десет години бяха много време.
Част втора
НА ЗАПАД ОТ УТРОТО
4.
Дорингтън Стрийт, 27.
— Значи, това е мястото…
Лорд Морлънд се намръщи при вида на неугледната редица къщи със занемарени огради, чиято боя се лющеше. Това никак не се връзваше с представата му за Джеймс Камърън. Смелият до безумие авантюрист и страстен колекционер на азиатски антики по-скоро би наел къща на „Мейфеър“ или „Сейнт Джеймс“ и първокласна прислуга.
Но тук? В покрайнините на Холбърн?
Никога, помисли си Морлънд, бутна скърцащата метална врата и изкачи няколкото нащърбени мраморни стъпала.
Не този Джеймс Камърън, когото познаваше навремето.
Ала времената се менят. И той явно се бе променил. Идиличните месеци в Макао и съседните острови принадлежаха на друго време и пространство.
Не, на друг човек, каза си мрачно Морлънд и започна да чисти саждата, попаднала върху блестящите му от чистота ръкавици от еленова кожа. Огледа лъснатите си до блясък високи ботуши.
Цял един свят делеше „Дорингтън Стрийт“ от девствените пясъчни брегове на Южнокитайското море. Бе минал, за да се възстанови след раната, получена в Коруня. Вместо това трябваше да се бори с далеч по- силна болка.
С необичайно за него сурово лице графът заблъска чукчето на вратата. След като никой не отвори, опита пак, после слезе по стъпалата и тръгна но улицата.
По дяволите, какво пак е замислил старият мошеник Камърън?
Грубо ругаейки, Морлънд зави зад ъгъла по тясната алея, водеща към конюшните на къщата. С всяка крачка ставаше все по-нервен и подсвиркването на двама преминаващи каруцари съвсем развали настроението му.
Когато реши, че е стигнал задния вход на къщата номер 27, Морлънд чу ядосани гласове. Той блъсна небоядисаната порта и влезе в двора.
Двамина яки работници с очертани мускули и навити ръкави измъкваха чували с въглища от нисък дървен навес, а някакъв слаб мъж с черно палто издаваше заповеди.
В този миг от дъното на къщата се появи още една женска фигура, размахала метла като камшик. На главата на момичето бе килната оръфана сламена шапка, а тялото му се губеше в торбеста рокля, цялата в сажди, която някога може би е била жълта. Сигурно е кухненската прислужница на Камърън, помисли си Морлънд и продължи да наблюдава сцената.
— Взимаш всичко, негоднико! — Метлата шумно цапардоса по крака единия работник. — Искаше да ме измамиш, така ли? — Помощникът му бе сполетян от същата участ. — Я да видим това как ще ти се хареса, животно такова!
Мъжът в черно отскочи, за да избегне удара. Бързо махна на мъжете да изнасят торбите на улицата.
— Не можеш да го направиш! Имаме сключена сделка! Върнете се обратно!
Търговецът в черно само се ухили.
— По дяволите, сделката! Не мога ли, момиче? И кажи на господарката си, че повече няма да види въглища — изрева той. — Нито един брикет, докато не уреди старата си сметка. Аз и’ам ра’ота да върша, тъй де!
Морлънд пристъпи напред и прегради пътя на двамата яки помощници. Бежовите му бричове и пурпурното му сако блестяха от чистота.
Търговецът онемя.
Направи опит да се шмугне покрай него, но здрава ръка сграбчи лакътя му.
— К’во става! Къ’в е проблемът?
— Защо ти не ми кажеш? — провлачено попита Морлънд. Гласът му бе спокоен и мек, но всеки, който се бе сражавал редом с него в Бадахос, знаеше, че този глас е предвестник на нещо страшно.
— Нищо, което дъ те засяга, гос’дарю. А с’а бъди любезен дъ мъ пуснеш, щото…
— Първо ми отговори, човече! Къде отнасяш тези въглища?
— В склада, разбира се. „Докарай една кола“, вика. „Ще платя утре“, вика. — Устата му се изкриви в нагла усмивка. — Е, тя не плаща, ама и аз няма да се оставя! Край на кредита! А ти пусни скапания ми ръкав.
— Това е номер двадесет и седем, нали?
— И още как! — озъби се търговецът.
— А поръчката ти за Джеймс Камърън ли е била?
— За мис Камърън — раздразнено го поправи дребното човече и се сгърчи, когато пръстите на Морлънд силно го стиснаха. — Но що такъв като твоя светлост ще… — Внезапно очите на търговеца се присвиха. — Аха, досещам се…
— Върни въглищата — тихо и свирепо заповяда Морлънд. — Изпрати ми сметката. Лорд Морлънд, „Хаф Мун Стрийт“, дванадесет.
И в същия миг една златна гвинея се озова в мръсния джоб на мъжа.
Търговецът мигом се закланя. С мазна усмивка той махна на хората си да върнат чувалите.
И тогава прислужницата отново атакува:
— Аха, вразумихте ли се! Трийсет лири, как не. За два нещастни чувала въглища? Че и скапани при това! Чиста пляка, мен ако питате! Да не ме вземате за някоя тъпачка?
Морлънд незабележимо кимна и търговецът заотстъпва към отворената порта.
— Не искахме дъ те обидим, мис. Просто грешка, нали разбираш. Радваме съ дъ служим. Не схванах к’во стана, разбираш ли? С господарката ти и тъй нататък.
Търговецът стрелна последен разбиращ поглед към графа, подбра хората си и изчезна в конюшнята, затръшвайки портата зад гърба си.
— От всички невъзпитани, важни тъпанари… — Изведнъж момичето се обърна. Метлата бавно се смъкна от рамото й. — А вас кой ви е молил да…
Внезапно онемя. Дъхът й секна.
Морлънд, свикнал с ефекта, който лицето му с изваяните черти и изумителните му лазурни очи предизвикваха у непознатите, само се усмихна.
След миг усмивката му стана лъчезарна.
Под торбестата рокля и елечето различи меките извивки на доста приятни женски форми.
Денят мигом започна да се прояснява.
Глезените й бяха добре оформени.
Шията — нежно извита.
А гърдите се очертаваха съблазнително закръглени и явно си заслужаваха да им се обърне по- специално внимание…
Докато той така внимателно я разглеждаше, иззад нея се дочу приглушен звук. Миг по-късно дръжката на метлата се заби в корема му. Преди да успее да реагира, Морлънд беше изтикан през портата в конюшнята.
— Ей, един момент. Дошъл съм да видя…
Думите му увиснаха във въздуха. Портата се тръшна под носа му и резето щракна.
Как успя да го направи тази проклета жена? Изглеждаше толкова мъничка, че едва ли би могла да откърши няколко розови пъпки, камо ли да мери сили с него.
Ала ето, той се озова тук, насред конюшнята, и зяпаше затворената и залостена порта.
