И ядът му започна да набира сила. Та той само се опита да помогне. Даже спаси поръчката на господарката й.
Ама за какво се мисли тази слугиня? Той с все сила задумка по портата.
— Дошъл съм по работа при господаря на къщата, момиче, при Джеймс Камърън! Тичай и бързо му кажи, че лорд Морлънд е дошъл да го види!
Това ще я вразуми, помисли си самодоволно.
— Върви да лаеш пред чуждите порти, куче! Тук няма ни’къв Джеймс Камърън, тъй че си иди и не закачай почтения дом.
Морлънд се намръщи.
— Тогава кой…
— Ня’ам време за глупости. Глей си работата, казах!
Очите на Морлънд помръкнаха. Вгледа се в паянтовата порта.
След миг ботушът му с трясък се заби в дървото, точно под резето. Портата зейна, а три дъски изхвърчаха.
— Как смеете! Ще струва цяло състояние да се поправи! Нямам друг избор, освен да…
— Трябва да видя мистър Камърън, момиче. — Пръстите му се впиха в китките й, които бяха учудващо силни за жена с нейния ръст. — Ти ли ще ме въведеш, или сам да намеря пътя?
Отговорът й бе силен ритник в пищялите му и ръгане с лакът в ребрата.
Морлънд изруга, завъртя се и я издърпа до оградата.
Гърдите й се опряха в рамото му, а хълбоците й — до бедрата му.
Бяха деликатни, учудващо деликатни.
Графът погледна надолу с леден поглед.
Деляха ги милиметри, тялото й се извиваше между бедрата му.
Тя се опита да се отскубне.
Той още по-плътно я притисна към себе си.
Изведнъж коремът й докосна слабините му.
Морлънд не смееше да помръдне.
Гъвкава, дяволски гъвкава. Дали ще бъде така гъвкава и под него? Каква ще бъде тази страст и жар, ако са в леглото му?
Синеокият граф се навъси, чудейки се откъде му хрумна подобна мисъл.
— Пусни мъ, проклет дъ си! Пусни мъ, щото… Пръстите му несъзнателно стегнаха хватката си.
Тази слугиня се изразяваше много странно, ту говореше ясно и правилно, ту с уличния език на простолюдието.
Той огледа лицето й, засенчено от клепналата сламена шапка.
Носът й бе изящен и деликатно оформен, нищо че бе изцапан със сажди. Изведнъж графът усети лек аромат, едно изящно и екзотично благоухание.
И той внезапно усети желание да зърне очите й.
Блъсна шапката и изкрещя, когато зъбите й се впиха в китката му.
— Стига, малка дивачке! — изруга той, напъха коляно между краката й и я прикова до оградата. За миг шапката й се килна.
Морлънд успя само да зърне очите й. Те бяха тъмни и пламтящи. Жажда за смърт и унищожение беше най-топлото чувство, което можеше да се прочете в тях.
Но какво още имаше в тези очи? Морлънд навъсено огледа пламналата, извиваща се жертва. Дали не бяха сини? Сиви? Може би зелени? Начумери се и я притисна още по-силно. Сладък и нежен, парфюмът й изпълни гърдите му. Гъвкавите й хълбоци бяха плътно притиснати до бедрата му, гърдите й — под рамото му.
Той яростно изруга. Пулсът му се ускори лудо. Мили Боже, това девойче ухаеше прекрасно. А усещането на тялото й бе още по-приятно. Той бавно пое дъх, опитвайки се да познае парфюма й.
Но след миг това вече нямаше значение, защото ръката му някак сама се плъзна по ханша й, момичето политна върху гърдите му.
Първата му работа бе да свали ужасната сламена шапка. Лъскави абаносови къдри се посипаха по раменете й и стигнаха чак до кръста.
Морлънд зарови пръсти в гъстите къдрици. Усещането му беше сякаш докосва изящно полирано махагоново дърво.
За момент се сепна. Усети как дълбоко в съзнанието му се заражда някакъв сигнал, който го предупреждаваше да бъде предпазлив, логичен, хладнокръвен…
Ала бе твърде късно. С мрачна усмивка той пренебрегна здравия разум и зарови пръстите си още по- дълбоко в разкошните коси.
Лицето й под саждите стана бяло като платно.
Очите й се разшириха.
Той все още не можеше да определи цвета… Нямаше значение, защото тялото й бе прекрасно!
Сякаш бе изваяно за неговите пръсти, за извивките на бедрата му.
И все пак, тези очи. Нещо странно в очите й, което…
Морлънд я погледна и усети как лудостта го завладява. Трябваше да спре. Трябваше да се овладее. Сега. Преди да е…
Пламналото му тяло обаче не искаше да се подчини.
Той наклони назад главата й. Устните му жадно се притиснаха върху нейните и се впиха в меката извивка на устата й. Шапката й тупна на земята.
Колко прекрасни са устните й. Меки и влажни. С дъх на ягоди и мента.
Беше като упоен от съблазнителното благоухание, когато пленничката му яростно се съживи и диво заблъска с ръце и крака.
— По дяволите, жено! Няма нужда да… — Морлънд се сви от болка, защото мъничкият й юмрук с все сила се заби в челюстта му. — А-у! Спри се! Няма да…
Отворената й десница шамароса бузата му. В следващия миг обутото й в полуботушки краче се вряза в пищяла му.
Той отскочи назад, ругаейки.
Но малката тигрица беше готова за нов удар. Косата й се виеше в див черен ореол около лицето й. Тя сложи ръцете си със свити юмруци на кръста си. През цялото време от очите й струеше болезнена, унищожителна заплаха.
Морлънд се ядоса. Значи девойчето иска да се бият? Е, добре. Щеше да й покаже някои хватки, които бе научил в Испания, макар че явно и тя беше опитен боец.
Сигурно е последната бездомна котка на Джеймс Камърън. Старият негодник имаше навика да приютява всякакви помияри. Дори от човешка порода.
Очите на Морлънд се сведоха към изящните хълбоци на жената, които се очертаха за миг под мръсните поли на дрехата й.
А може тя и Джеймс Камърън имаха по-интимни отношения. Може би тя…
В този момент момичето яростно атакува.
— Изобщо не си се променил, нали? Все така си угаждаш! Все същият хитър използвач!
Юмрукът й отново се стовари, този път върху рамото му.
Морлънд съсредоточи поглед върху заплетените къдри, върху изцапаните бузи и искрящите очи и се опита да разпознае плътния гърлен глас.
— Моля за извинение!
— Извинение? Няма да го получиш от мен, Тони Морлънд! Това няма да мине, защото вече знам всичките ти номера, грубиян такъв! И ако имаш поне малко ум в главата си — в което искрено се съмнявам, — ще изчезнеш оттук преди…
Грубиян? Знае номерата му? За какво говори малката лудетина?
Морлънд с ловко движение прехвана китката й, която прелетя край бузата му.
— Какви ги дрънкаш, жено? — Но в отговор получи само съскаща ругатня. Нежните й пръсти се свиваха конвулсивно пред очите му.
