Колко скъпи бяха тези спомени…
И тогава дойде нощта, когато Тони се сблъска с нея. Както си лежеше и съзерцаваше съзвездията, блеснали като скъпоценни камъни по черното небе, той произнесе името й — с изненада, със сърдита нежност и… Може би със съжаление.
И тогава я целуна.
Само веднъж. Нежно и бавно. Сякаш я целуваше против волята си.
Дори сега Чеси си спомняше как сърцето й подскоци, как я опариха пръстите му, докоснали шията й.
Но най-вече колко жадувано й се стори това сливане на устни и езици.
И колко й се искаше да продължи.
Невинността й попречи да разбере кога целувката се промени, кога приятелският жест премина в нещо съвършено различно.
В нещо страстно и безразсъдно, мрачно, могъщо и загадъчно като среднощните течения под кила на лодката им.
И в този непредвидим миг приятелството им прерасна в необуздана страст. Морлънд грубо я притисна до пламналото си тяло. Пръстите му се заровиха дълбоко в косите й, докато езикът му буйно и жадно търсеше нейния.
И Чеси му отвърна. С инстинкт, по-стар от света. С жажда, отговаряща на неговата.
Ала целувката свърши преди да е започнала истински.
С груба ругатня Морлънд се отскубна от треперещите й пръсти и остана неподвижен в меката звездна светлина под топлия вятър на тропиците.
Лицето му бе сурово и бяло като платно.
На другия ден замина. Без обяснение, без думичка за сбогом.
А сърцето на Чеси сякаш се раздвои.
Закле се, че не ще му прости и не му прости.
Нито го забрави.
Цели десет години носеше спомена не защото искаше, а защото нямаше избор. Той бе неизличимо запечатан върху още неоформеното й девическо съзнание.
И сега този мъж бе отново тук, със същия безгрижен чар, със същата дяволска способност да я обърква и смущава.
И което бе още по-лошо — да я кара да се чувства като онова непохватно и наивно петнадесетгодишно момиченце.
Такава си и беше, каза си Чеси. Но не и сега!
Сега тя беше зряла жена, достатъчно силна, за да се справи за броени секунди с всеки мъж.
Тя опъна гръб и измери англичанина с поглед, в който вложи цялата си гордост, трупана през последните десет години приключения, от които можеха да ти се изправят косите.
— Вече никой не ме нарича Франческа, милорд. Ще ви бъда благодарна, ако не го забравяте. За вас съм мис Камърън.
В очите му припламна лукаво пламъче.
— Разбира се, мис Камърън. Бях забравил. Сигурно заради саждите по лицето ви. Или торбестата ви рокля. Не, ако се замисля, сигурно заради това как кълняхте и ругаехте търговеца на въглища.
— Да кълна! Аз никога не кълна, ах вие…
От устните на Чеси рукна порой от китайски думи, цветисто описващи предците на Морлънд до двадесет и трето коляно.
Морлънд я слушаше възхитен. Неговата Чеси винаги се е справяла прекрасно с ругатните. Устните му се извиха в усмивка.
— Благодаря на Бога, че така и не научих добре китайски по време на престоя си там. Имам чувството, че от чутото ушите ми щяха да увехнат.
Този път Чеси не отговори. Изглежда умората наистина надделя. Пулсът й биеше едва-едва, на пресекулки, не й достигаше въздух.
Гръм и мълнии! Имаше нужда единствено от храна и от малко почивка. Беше станала преди да се зазори, за да проучи следващата къща, в която трябваше да проникне и явно бе изтощена.
Всъщност това бе къщата на Морлънд.
Когато се върна у дома, трябваше да обсъжда някакви сметки със Суидин, сетне да разпита няколко местни хлапаци за навиците и особеностите в домакинството на Морлънд. И накрая — да избере един натруфен златен часовник и парче фин камгарен плат за подарък на един приятел на баща си, висш държавен служител и запален антиквар в Кантон.
А пък и сцената с подлия търговец! Разбира се, че бе платила последната си сметка, но той подуши колко бе уязвима на тема пари и настоя да предплати за още два месеца.
Да вървят всички по дяволите! Не желаеше да дължи нищо на Морлънд! Дори ако това означаваше да остане без въглища за готвене, без вода за пиене, без дрехи, с които да покрие зъзнещото си гладно тяло…
Чеси се намръщи. Тази мисъл пък откъде се взе? Сигурно наистина не се е оправила напълно.
Над нея чертите на Морлънд се размазаха. Чеси премигна, когато суровото му, изсечено лице се сля с плуващите пред очите й цветни петна.
Ох, беше толкова странно…
Силна ръка обгърна шията й.
— Съвземи се, Щурче, нали няма пак да припадаш?
Дочула това забравено нежно обръщение, Чеси усети странен спазъм в гърлото.
— Разбира се, че… няма, презрян… дявол… такъв! Аз просто… просто…
След този последен неясен протест тя рухна на дивана и за втори път през деня светът престана да съществува за нея.
О, богове, това бе най-упоритата, най-невъзможната… най-подлудяващата го жена, която бе срещал.
Десетте години не бяха променили нищо, помисли си Морлънд.
Но бяха настъпили други промени, които Морлънд с върховно усилие се мъчеше да не забелязва.
Той внимателно вдигна хладната й ръка и напипа пулса.
Слаб, но равномерен.
Поклати глава, загледан в пребледнелите й страни. Тази жена е невероятна! Спасил я бе от нахалния негодник, търговеца на въглища, а за благодарност тя го нападна като дива котка!
А сега и това!
Защо ще те допуска отново в живота си с отворени обятия? Ти знаеше какво вършиш, когато напускаше Макао. Чудесно знаеше и защо го правиш.
Можеше да се върнеш поне веднъж през всичките тези години. Можеше да намериш някого, по когото да изпратиш писмо и да се погрижиш тя да го получи.
Морлънд се намръщи.
Не бе направил нито едно от тези неща, разбира се.
Първо го сполетя болестта на баща му. После войната и всички неприятности с брат му и именията. Просто не му оставаше време и възможност за…
Този път Морлънд не се възпротиви на подигравателния глас. Защото всичко бе вярно, разбира се. Спираше го страхът и ужасът, че ако я види отново, вече никога не ще може да замине…
Погледна надолу и видя, че пръстите му все още стискаха меките като кадифе китки на Чеси. И несъзнателно изписваха меки кръгове върху кожата й.
Мили Боже, нима е изгубил разсъдъка си?
Нима лудостта го завладяваше отново? Мърморейки ядосано, Морлънд пъхна обратно ръката й под завивката и скочи на крака.
Какво му ставаше? Та това бе просто Чеси. Чеси! Непохватната, слънчевата, напълно непредсказуема
