Тялото й потръпна, от изцапаното със сажди лице до стройните извиващи се бедра.
Неочаквано тя увисна безжизнена, като парцалена кукла, в ръцете му.
Морлънд я подхвана миг преди да се свлече на земята. Прегърна я през кръста и я притисна до гърдите си. Боже, колко беше лека!
И нежна.
И топла, особено до лакътя му, където се бяха долепили разкошните й гърди.
Пламенна и яростна допреди малко, сега жената бе само едно пухче в ръцете му…
Морлънд стисна зъби, когато бузата й докосна врата му и топлият й дъх опари кожата му. Усети странна топка в гърлото си.
Черната коса се разпиля върху страната й. Един кичур се стрелна покрай рамото й и се нагъна на черна панделка върху белия лен на ризата му.
И в този миг Антъни Ричард Лангфорд, петият граф на Морлънд, усети непознато досега желание.
Неописуемо. Сляпо. Диво.
И в същото време невероятно нежно.
Ала той не би направил нищо, за да го утоли. Честта не му позволяваше да се възползва от жена в подобно състояние.
Но, по дяволите, какво да направи, докато се съвземе?
Морлънд намръщено огледа безкръвните й страни с тъмни петънца от сажди по кожата.
Изведнъж дъхът му секна. Забеляза на дясната й китка малък белег с форма на звезда.
— Чеси? — прошепна той, без да може да повярва на очите си — Малката Чеси Камърън! Мили Боже, кога си пораснала толкова?
5.
Минаха секунди. После минути.
Чеси бавно идваше на себе си.
Лекичко се размърда. Нещо твърдо пробождаше ребрата й. Главата я болеше, гърлото й бе странно пресъхнало.
Тя внимателно отвори очи.
За миг небето над нея се завъртя в лудешки кръг. Тя премигна срещу тъмните облаци, прелитащи над главата й. Внезапно я обсипаха малки бели снежинки.
Странно, не очакваше сняг. В Макао никога не валеше сняг. Всъщност Чеси само веднъж беше виждала студените бели снежинки — в Китай.
Една снежинка кацна на устните й. Облиза я и свъси вежди, защото не се топеше. Нали трябваше да се топят?
Сбърчи чело. Май е по-студено, отколкото предполагаше.
Някой издуха белите снежинки. За миг те увиснаха във въздуха, после бавно се спуснаха към земята.
Жалко за цветчетата.
Цветчета ли?
Тя се опита да седне, но при движението й силна болка прониза главата й.
— Стига си се противила. Нося те вътре. Сигурно не искаш да те изпусна на стълбите.
Чак сега Чеси усети мъжката ръка на кръста си. Твърдите му мускулести гърди притискаха ребрата й.
Вдигна глава и срещна едни изумително сини, лазурни очи.
— Ти!
— Аз — бавно отвърна Морлънд. — Явно последният човек, когото си се надявала да видиш. Може би някой ден ще ми кажеш защо, Чеси.
Тялото на младата жена потрепери в ръцете му, страните й поруменяха.
— Пусни ме, дивак такъв! Мога и сама да вървя. Веднага ме пусни или…
Ала дългите му нозе не забавиха крачка. След малко тя се залюля над разнебитените стълби на задния вход на къщата.
Светът около Чеси възвръщаше обичайния си ритъм. До слуха й достигнаха виковете на уличните търговци и трополенето на преминаваща каруца. Тя бавно осъзна болката в китката и ребрата си, които бе наранила при опасното катерене миналата нощ. Ала най-силно усещаше топлината от ръката на Антъни Морлънд, обгърнала талията й, натиска на силното му бедро.
И независимо от това дали й харесваше или не, имаше нещо ужасно успокояващо в тази сдържана животинска сила.
Внезапно съзнанието й напълно се върна. Чеси едва не изкрещя от острата болка, която я прониза.
Това изобщо не е Макао. И не е дори Азия. Тя е в Лондон, а баща й е пленник. И тя още не е открила книгата, която можеше да го спаси.
Чеси въздъхна и понечи да се размърда, но силни пръсти се впиха в талията й и я накараха да замре в прегръдката му. При всяка негова крачка тя усещаше силата на мускулестото му тяло.
— Казах да не шаваш. Почти стигнахме. — Синият поглед я прониза и озари мургавото му лице.
— Ще трябва да ми дадеш някои обяснения, мис Камърън.
Гласът на граф Морлънд звучеше меко, но Чеси долови потискания гняв. И нейната ярост се събуди. Кой е той, че да нахлува в къщата й, да се бърка в работите й, да я разпитва толкова високомерно?
И най-вече да я отвлича!
Раздразнена, тя се опита да се изтръгне от обятията му, но не успя.
Чеси се отпусна пребледняла. Затвори очи, а болката заблъска в главата й. Мили Боже, първо снощният провал, сега това!
Стигаше й, че го видя с любовницата му. Чутото бе още по-лошо. Но снощи Чеси поне бе заета със задачата си и това й помогна да отпъди болезнените спомени.
Но сега… сега бе лишена от подобна защита.
Тя преглътна.
Когато заговори, яростта накъсваше гласа й.
— Нищо не ви дължа, граф Морлънд. Откъде накъде? Все още помня как ни изоставихте в Макао преди десет години. Нямаше защо да се сбогувате, нали? Да кажете поне една дума. Просто се измъкнахте като куче през нощта.
Очите й се впиха в неговите, остри като късове стъкло.
— Ясно — процеди Морлънд.
— А сега ще ви помоля да ме оставите и да си вървите, преди един от нас да е казал или направил нещо, за което и двамата вечно ще съжаляваме.
— Единият вече го направи, скъпа. И тъй като е твърде късно да бъдеш предпазлива, може би ще споделиш с мен какво правиш в Лондон.
Болката в челото я принуди да задържи дъха си. Ръката й изгаряше в огън, главата я болеше.
Дяволска работа! Защо този презрян човек не си отива!
Макар и късно, Чеси си спомни, че винаги е бил много упорит. Ако го предизвиква, само ще стане по- лошо.
С помръкнало лице графът изкачи последните стъпала.
— Къде е дневната?
Чеси само стисна устни. Морлънд промърмори под носа си и зави надясно по коридора.
Дали не чете мислите й, проклетникът? Чеси се изчерви. Ако можеше да ги чете, би разбрал за какво си мисли.
А то беше за твърдостта на допира му, за тръпнещите й слабини, които се търкаха в бедрото му.
За това колко й се искаше да усети топлината му навсякъде по тялото си…
С тих стон, който можеше да се вземе и за проклятие, Чеси вдигна брадичка и изгледа настървено мъжа, който така внимателно я носеше в ръцете си.
О, небеса! Защо трябваше да е той? Нима не знаеше какво й причини, когато без дума за сбогом
