Перлата на любовта

разтвориха за първи път под натиска на неговите.

Каква чаровна руменина изби по страните й, когато нежно прокара пръсти през гърдите му…

Стига, глупако! Забрави за нея! Сигурно има няколко хиляди достойни жени в Лондон. Не си усложнявай живота с мечти по единствената, която не можеш да притежаваш!

Ала докато крачеше горд и вглъбен в мислите си сред дневната суетня и усещаше силната болка в коляното си, той бе обзет от неприятното предчувствие, че няма да е толкова просто.

8.

Същата вечер Морлънд напусна великолепната си къща на „Хаф Мун Стрийт“ с мрачното решение да се напие до забрава. И когато красивият позлатен часовник в „Брукс“ удари десет часа, той вече наполовина го бе осъществил.

В голямата зала само за членове на клуба, с високи до тавана прозорци и кристален централен полилей, седяха елегантни мъже и с еднаква лекота губеха както десет, така и хиляда лири. Тази вечер публиката бе малобройна, ала имаше поне един благородник с кралска кръв, който се бе отделил в ъгъла с партньорите си и губеше солидни суми на карти.

Морлънд кимна на неколцина стари познати, допивайки петото си бренди.

Чувстваше, че питието приятно го затопля, когато край него мина Атъртън, стегнат във виолетова жилетка, която още повече подчертаваше големия му корем.

Тъмната коприна някак напомни на Морлънд за очите на Чеси.

Графът изруга, приведе се напред, махайки на келнера да напълни чашата му.

Тя е последното нещо, за което ще мисли тази вечер!

От съседната маса се чу тиха ругатня и плясък на захвърлени карти.

— Мен не ме бройте. Край на залагането. Вече затънах. Ха, Морлънд! Искате ли да ме заместите?

Морлънд се обърна и видя слаб червенокос мъж, кой го жестикулираше, за да привлече вниманието му.

Защо не, помисли той мрачно. Една-две игри на лантурлу може и да му помогнат да не мисли за фурията с теменужените очи и топли копринени устни…

Той зае освободеното място, посрещнат от обичайните лениви закачки, и огледа компанията. Вляво седяха две контета, с които бегло се познаваше от Оксфорд, и двамата облечени в дразнещи окото оттенъци на кафявото. От дясната му страна седеше навъсен един баронет от Съмърсет.

Разбира се, не би могъл да забрави и Атъртън, който следеше всички със студения си преценяващ поглед.

Затоплен от петото бренди, Морлънд реши просто да не обръща внимание на Атъртън.

Скоро играта потръгна с обичайния си спокоен ритъм. През първите няколко минути Морлънд изгуби петдесет лири, след това си възвърна двойно сумата.

Баронетът мрачно изучаваше Морлънд.

— Какво мислите за поредицата от обири в града Морлънд?

— Проклета работа. — И не само обирите, продължи наум Тони. Във всичко това са замесени Джеймс Камърън, проклетата му дъщеря и прокълнатата книга на насладите.

— Нахлуха и в моята къща преди седмица — каза баронетът. — Отмъкнаха една бутилка чудесен портвайн, която пазех за особени случаи. — Той хвърли една карта и се облегна с още по-мрачен вид.

— Преди три нощи се вмъкнали и при Алвънли, доколкото дочух. Странно, не са взели нищо — намеси се персоната в кафяво и алено от другата страна на масата. Морлънд можеше само да примигва пред блясъка на ярката му жилетка и за себе си реши, че явно не е пил достатъчно.

Морлънд махна на услужливия келнер за ново питие, а мъжът в кафяво продължи:

— Знаете ли, че главорезите имали наглостта да нахлуят в Кралското азиатско дружество? — Той потръпна. — Кой знае какво още ще измислят тези дяволи.

Атъртън разтегна тънките си устни в презрителна усмивка.

— Само да посмеят да прескочат моята ограда, мръсниците. Ще има да съжаляват. — Вече плетеше език.

Морлънд присви очи. Можеше да си представи с какво удоволствие Атъртън би сгащил крадците, които се изплъзваха на всички детективи в Лондон през последния месец.

Изведнъж графът си спомни гъвкавия момък и акробатичните му номера върху покрива преди да изчезне в нощта. Дали имаше някаква връзка?

Ала брендито започваше да го хваща и Морлънд усети как мисълта му се обърква.

— Ами вие, Морлънд? — впи хладния си поглед Атъртън. — Вас обраха ли ви?

Тони се намръщи Резкият въпрос на Атъртън го подразни. Прозвуча като предизвикателство, дори като заплаха.

Той хвърли една карта и небрежно махна с ръка.

— Още не, за щастие.

— Разбира се, вие нямате кой знае какво за крадене. — Атъртън допи питието си и с несигурна ръка остави чашата на масата. — Както дочух, брат ви добре се с погрижил за това, преди да благоволи да се пресели на оня свят.

Джентълменът от Съмърсет се задави с шерито си. Над масата надвисна конфузна тишина.

Морлънд заби поглед в проблясващата кристална чаша между пръстите си. Нямаше да се хване на въдицата, особено на тази, хвърлена от недодялания Атъртън.

— Приятно ми е да ви уведомя, че слуховете са преувеличени, Атъртън. Брат ми беше доста буен, но не и безразсъден — хладно излъга той. — Макар да съм сигурен, че истината изобщо не ви интересува. В крайна сметка, много по-приятно е да разнасяш сплетни, които нямат никаква връзка с реалността.

Атъртън изсумтя.

— Настъпих ви по мазола, нали така, стари момко? Няма нужда да се дразните.

Морлънд мрачно изгледа Атъртън. Махна някаква несъществуваща прашинка от ръкава на безукорния си фин жакет.

— Не знаех, че богатството ми — или пък липсата му — предизвиква такъв интерес, Атъртън. Да ви изпратя ли счетоводителя си, за да ви информира лично?

Лицето на Атъртън леко почервеня. Пръстите му се свиха, после побутна чашата и нервно подръпна жилетката си.

— Вашите финанси са ми безразлични. Просто се носят слухове, това е. — Очите му проблеснаха. — За вас и Луиза Ландрингам например. Още ли я „орете“? Доколкото си спомням, винаги е била ненаситна за всичко, облечено в панталони.

Погледът на Морлънд стана суров.

— И така да е, Атъртън, мислите ли, че бих обсъждал това тук, пред вас?

— Защо не? Сигурно сте минали през повечето жени в Лондон, включително и Луиза.

Морлънд знаеше, че Атъртън нарочно го провокира, ядосан от днешното си поражение за книгата на насладите. Подозираше също, че пияният лорд от известно време е хвърлил око на Жермен. Толкова по- добре. Морлънд вече бе решил да се отърве от любовницата си.

Но Атъртън, разпален от алкохола, едва започваше атаката.

— И, разбира се русата Жермен. Тази ваша любовница е една буйна малка кучка. Деляхте ли я с Андрю, както Луиза?

За момент Морлънд си помисли да го извика на дуел. Щеше да изпита наслада да го застреля с куршум между очите му. Но не и заради Жермен, каза си той. Нито пък заради кранта като Луиза Ландрингам.

Така че, вместо очаквания дуел, Атъртън получи подигравателна усмивка.

— Първо финансите ми, сега пък партньорките ми в леглото. Наистина, Атъртън, човек би си казал, че водите изключително скучен живот, щом тъй се вълнувате от моя.

Атъртън почервеня.

— За Бога, аз ще…

Все още усмихвайки се, Морлънд хвърли картите и се изправи.